Изненада. Или не толкова. Знам само, че пътеката, която бях поела водеше към нещо тъмно, което не беше за мен. Но така или иначе си научих урока. Това, което приемах като любов, се оказа нищо повече от банално изпитание, през което е почти наложително да премине всяка девойка, по пътя към разбиването на детските й илюзии, за да се сблъска с реалността и да осъзнае не какво е, а какво не е любовта.

Любовта не е във виното и цигарата с коз, в опиянението на алкохола, димните изпарения и дефлорацията, без обаждане на другия ден. Любов не може да се търси в отчаяните обаждания и безброй съобщения, в унизителното умоляване, тръшкане и пролетите сълзи. Защото за любов не се моли. Тя не е в надеждата, че някой ден ще се получи. Защото няма. Точка. Дори с цената на загубен живот в зародиш. Любовта не е и в песните на Ищар, безумните истории и истеричния смях на някой, който може само да разсмива, но и да разплаква и да обижда. Няма я в шеснадесетчасовия сън и еуфорията като от спускане по безкрайна водна пързалка. Само че басейнът е празен. Там няма обещания, защото така е по-лесно и се спи с чиста съвест. Няма любов и в пияните съобщения и серенадите по телефона. Шоколадите и бърканите яйца за закуска, в скандалите и чупенето на посуда. Не е там. Не е и в човека, с когото няма за какво да си говориш, но пък и не ти трябва, защото е по-забавно да слушаш отколкото да споделяш. Любовта не е изчукването във вип тоалетните на чалготека. Няма я и в ревността и привидната защитническа роля. Това не е любов. Както и отмъщението.

Не беше любов и самоунищожителната въртележка, която не спираше да се върти, но на всяко завъртане не пропуснах да се кача, като само сменях седалката. Не затягах колана. Не ми трябваше. Затварях очи и си казвах, че такова нещо няма. Вече съм го преболяла, затъпила съм очакванията, мисля се за велика. Но не отмъщавах на никого освен на себе си. И после – изненадата… Може би, все още вярвах в любовта.

Знам, че сигурно съм от тия, дето „стават” и „не са за изхвърляне”, но не мога да се меря с дългокраките слаби силиконови красавици или онези, които носят пролетни листенца след себе си с естествената си красота, както и с онези, които имат самочувствието и харизмата на Мария Антоанета. Не съм и толкова интересна, нито толкова интелигентна. За сметка на това съм почти вечно замислена за екзистенциални  проблеми. Плача когато гледам малки котенца и чета „Малкият принц” по 15 пъти годишно. И когато се притеснявам се лигавя, играя го „боли ме шмайзера”. Или говоря твърде много и дразнещо или мълча с дни. Не обичам да излизам, но когато го направя е „един път”. Смея се твърде шумно и говоря цинизми, страх ме е от гръмотевици твърде много, обичам да готвя, но не винаги ми се получава, пия горещ шоколад и ям пуканки посред нощ, спя по много или не спя изобщо. Наивна съм и твърде привързваща се. Изглеждам жалко-нуждаеща се. Пуша по много или не пуша с дни. Споря със себе си, но се съгласявам с другите. Когато нещо не ми харесва, почвам да упорствам, после съжалявам и се срамувам от себе си. Несигурна съм, постоянно. Не обичам тълпи, но ме е страх и когато съм сама. Страх ме е от старостта, но не и от смъртта. Не умея да губя хора, но те лесно ме губят мен. И всеки път си мисля, че нямам с какво да задържа никого, защото не си струвам. Няма да те моля да го правиш. Вече съм приела, че никой не остава насила. Или иска, или – не.  Но сега съм повече от сигурна в едно – аз искам.

 

Искам да си говорим – за всичко. Без баналности и ограничения. Искам да те познавам. Да знам как си пиеш кафето, кой е любимият ти цвят, какво обичаш да ядеш. Какво сънуваш. От какво те е страх. Какво обичаш да четеш, да гледаш, да слушаш. Кое те вбесява и кое – успокоява. Какво минава през главата ти, когато навън вали и коя е последната ти мисъл преди да заспиш. Коя е най-голямата ти слабост. Дали предпочиташ кучета или котки. Коя е била любимата ти приказка като малък, която си карал мама да препрочита. Какво е семейството ти. От коя страна на леглото обичаш да спиш. За какво си мечтал. Какъв си искал да станеш. Коя е първата ти любов. Обичаш ли я още? Кой е любимият ти анимационен герой. Вярваш ли в извънземни. А в духове? А в Бог? Какво искаш за Коледа? Кое е най-лошото нещо, което си правил? За какво съжаляваш и за какво – не. Какво си представяш след 10 години. Страх ли те е от смъртта? Какво в себе си мразиш и кое обичаш. Искаш ли деца, колко…  Коя страна искаш да посетиш. Кой език би искал да знаеш. Кои са приятелите ти. Какви са разочарованията ти и какви успехите. Какво те възбужда и кое не ти харесва. Срамежлив ли си или пък имаш самочувствие. Вярваш ли в случайностите или в съдбата. Обичаш ли черния хумор. Изпадаш ли в странни състояния и настроения. Кой е любимият ти сладолед…. Искам да знам всичко това и много повече. Да ми позволиш. Да искаш да знаеш тези неща и за мен…

Да видиш в очите ми, това, което никой досега не си направи труда да открие. Ако го има. И да не те е страх да останеш. Защото аз не изисквам. Макар привидно да е така. Едно от най-тъжните неща е да си свикнал да страдаш и това вече да не те учудва. Напротив – да си изумен когато стане обратното. Спокойно – винаги се надявам на най-доброто, но съм подготвена и очаквам най-лошото. Защото знам какво не е любовта. Но не спирам да опитвам да разбера какво е. И не знам дали греша, но ми се стори, че може да се крие в шоколадовите ти очи и широката усмивка с малки зъбки и розови венци. Страхувам се да ти го кажа, защото знам, че няма да ти хареса и ще те изгубя. Както губя всичко, когато си позволя да се отпусна…

Но ти обещавам това – никога няма да ти обещая завинаги. Няма да искам повече от сега и евентуално утре. Ще те ядосвам и ще ти се сърдя, но винаги ще се опитвам да разбера. Ще премълчавам когато усещам, че е глупаво и ще казвам, когато се тревожа наистина. Ще ти споделям и ще искам да знам как е минал денят ти. Ще те оставям намира, когато искаш да си сам и ще се сдържам едва-едва да не проверя как си. Ще искам да ме учиш неща, са ми помагаш и да ми даваш съвети. Не винаги ще ги слушам. Няма да искам от теб да ми правиш изненади и да ми купуваш неща. Отдавна вече знам, че не съм принцеса. Но няма да се сдържам и ще те радвам с най-малките неща, които мога да измисля, само за да видя усмивката ти. Ще ти се кача на главата. И ще ти дойда в повече… Но не искам да ти преча да сбъднеш мечтите си. Ако мога, искам да помогна, за да ги осъществиш. И искам да осъществя моите. И колкото и да се опитваш, моите демони винаги ще са най-силни и винаги в главата ми. Но съм готова да ги преборя. Само, моля те, не си тръгвай още.

Падане, без парашут, без въжета, без омекотяване на удара. В очакване на сблъсъка. Без криле. Интересно е. 

Нежелана ;

Нежелана

;

-  А, пак ли си ти? Заповядай, седни си. Пазя ти място. Креслото е твое, ти знаеш. Ще поостанеш отново? Добре.

Легнах на леглото и зачаках да усетя студената черна ръка да вледени вътрешностите, да ме скове и да затрудни дишането ми. Студена пот изби по челото и дланите ми. Навън притъмня. Чаках, стисках очи, но нищо не стана. Погледнах. Тя беше седнала на обичайното си място в мекото кресло и ме наблюдаваше с изпитателен поглед. Тишина. Не смеех да помръдна. Ръката – лепкава и черна, бе пълзяла по гърба ми многократно. 

-  Защо ме повика отново? – попита Тя след малко.

-  Не съм, – промълвих – ти сама дойде…

-  Тук грешиш, мила. Ти ме повика. Знаеш ли, хората не знаят, но аз не решавам къде да отида. Посещавам само онези, които сами поискат присъствието ми. Чудно, нали? Не го знаеше. Мислиш си, че аз съм наказание. Че идвам, за да те мъча… Виж, симпатична си ми и вече започна да ми писва. Защо си го причиняваш?

-  Кое? –запитах.

-  Давиш се. Сама. Викаш ме при себе си, наказваш се. Падаш отново.

-  Не знам… Къде греша? – този път познатото стягане в гърлото не бе предизвикано от нейната ръка. Потрепнах и проверих, но нищо не ме държеше за шията. Въпреки това пулсът ми се ускори и усетих познатия позив в дъното на корема си.

-  Слушай, ти не разбираш… Компанията ти ми е приятна, но аз не искам повече да те посещавам. Стигнали сме момента, в който трябва да избереш. Ще се разделим. Досещаш се… Ръката ми ще те убие този път, освен ако сама не си помогнеш и не ме изпратиш до вратата. Знаеш процедурата. Ще легнеш. Аз ще се приближа, ще те докосна. Ти ще се свиеш, ще трепериш, ще плачеш, ще се давиш. Ръката ми ще разстели по теб студ, а тъмнината ще започне да те обгръща малко по малко, докато не закрие всичко, докато вече не усещаш нищо…

Потреперих при спомена за всичките пъти, в които съм се свивала на кълбо и съм понасяла нейното вледеняващо докосване. Всеобхващащо и студено като самата смърт. Истината е, че в тези моменти смъртта е била вълшебен мираж, образ, който запечатвах в съзнанието си като символ на облекчение, спокойствие, свобода… Никога не успях напълно да осъзная причината за нейните посещения. Тя просто бе винаги добре дошла. Като стара вярна приятелка от детството, с която бях свикнала до такава степен, че присъствието й не ми правеше впечатление. А тя знаеше кога  да дойде, винаги.

Замълчах. Не знаех какво да отговоря. Отдавна предусещах, че посещенията и все трябва да стигнат своя край, че няма как срещите ни да продължат, че нещата излизат извън контрол, че вече е твърде късно, за да направя каквото и  да било. Лежах свита на кълбо и неусетно започнах да хълцам, изливайки цялото си същество през очите, които виждаха само размазаната призрачна фигура, потънала в мекото кресло.

-  Кажи ми… защо? Защо си го причиняваш? – гласът и бе също така вледеняващ като докосването и, само че този път в него откривах нещо повече от наставнически укор. Загриженост, съчувствие… съжаление.

-  Защото… защото – захлипах в опитите си да си поема дъх, - защото съм нежелана. Защото всеки път ме оставят да падна. А аз се държа за ръцете на хората. Държа се, а те обещават, че няма да пуснат. А после затъвам. Неискана. Парцалива. Чуплива като порцеланова кукла. И мърлява. Опетнена. Захвърлена… - можех да изреждам до утре.

-  И не се отказа. Защо? Защо продължи да държиш ръце, които предаваха доверието ти? Защо не пусна, мъниче?

-  Защото…  Сърцата на хората са празни, разбираш ли? На никой вече не му пука за другия. Сега е яко да не ти пука, да гледаш само себе си, нали така? Да пускаш, когато не ти изнася. Да казваш едно, а да правиш друго. Да не поглеждаш назад. Да заплюеш някой,

 който до вчера ти е бил най-близък. Или да се правиш на приятел, а да правиш точно това, което наранява човека, в който се кълнеш. Ооо, да… Да, знам. Банална съм. И се

правя на много изстрадала. Знаеш ли? И на мен не ми пука. Защото съм права. Защото помня всяка една дума на хора, които днес дори не ме питат как съм. Хора, на които дадох онези късчета, които ти запълваш с лед. На тях не им е добре с моите късчета, нали? Но не казват. Не искат и да си ми ги върнат… Израстваш, променяш се, прекарваш времето си с тях. А те си тръгват. Влюбени. Щастливи. Забравят те. Докато не станат нещастни. И дават съвети – ти си добре, ще се оправиш. Виж, мене. Сега ми е лошо. Помогни… А ти даваш, не спиш. Мислиш си, този път ще е различно, после няма да си тръгне. Но си тръгват. Винаги. После идваш ти… Или когато те намерят захвърлена, счупена и сляпа, обещават, че няма да те изоставят. Удивяват се на това колко си силна. Нова играчка. Интересна. И почват да искат, жадуват за теб. Ти даваш, вярваш, че ще те спасят, че този път ще изплуваш. Познай. Вземат каквото им трябва и бягат. Дори не казват къде и защо. Не се обръщат. А ти пак си нежелана. Неструваща дори едното обяснение.

-  Знаеш ли, преди и аз бях като теб…

-  Но… как?

-  Аз бях човек, като теб. И многократно режех от плътта си при всяка среща и раздяла, при всеки досег със света. Болеше ме, но хората не виждаха това. И се превърнах в това, което съм сега. От това, че бях нежелана. Станах най-нежеланата. Отмъщението си получих първо върху онези, които взеха душата ми. После… после стана призвание. Неусетно. Посещавах всеки, който страдаше. Запълвах празнините му. Късно осъзнах, че ги запълвам с лед. Разбираш ли, аз не знаех колко много са ми взели… Сега съм това. Черна и лепкава. Хората ме мразят. Никой не иска да говори за мен. Така, както когато бях човек. Нежелана. Никой не може да ме опише. Незабелязана. Не убивам съвсем. Само запълвам едни дупки, които болят. Рисувам на хората усмивки. Шия и кърпя ранени сърца. Но в раните оставям да тлее. Да изглеждат здрави, усмихнати и силни. А да се разпадат отвътре…

-  Защо???

-  Защото аз съм такава. Защото съм най-лошото нещо, което може да те сполети. Аз съм по-малката сестра на Смъртта. Някои казват, че съм по-лошата… - Сега разбирах. Тя бе от онези души, които не издържат и вземат решението да се освободят от страданието си. – Какво избираш ти?

-  Знаеш ли. Боли когато точно онези, за които правиш най-много те оставят сам в тъмното. Ти не ме остави в нито един от тези моменти. Свикнах с теб. Свикнах с болката и студенината. Свикнах с това да съм сама с теб в тъмното. Не искам повече да ме боли… Знаеш какво да правиш.

Легнах на леглото и зачаках. Усетих как тъмнината ме обгръща затова затворих очи. Не помня колко време съм стояла така, но когато ги отворих нея я нямаше. Навън се развиделяваше. От болката нямаше и следа. Само едно смътно усещане, че вчера там е зеела дупка.

На масата беше оставена бележка:

„  ;

         Твоята история все още не е свършила

                                                                                          Нежелана „

1.           Нурзад

1990 година

Появил съм се на този свят в късната есен на 1990-та година, във време в което улиците на моя роден град са били почти изцяло разрушени след  десет годишна война и последвалата след нея гражданска война. Първата ми глъдка въздух и първото ми изплакване се слели с писъците навън, заглушени от грохота на поредната бомба, разрушаваща поредния дом и оставяща още едни деца сираци, на произвола на съдбата, без право на избор, освен да хванат оръжието и да се присъединят да се бият на страната на талибаните. Кабул. Моят Кабул. Кабул, който аз не помня...

След оттгелянето на окупацията на Съветските сили през 1989 година и затихването на муджахидинските и партизанските брожения, родителите ми празнували заедно с другите жители на града. За първи път от 10 години, можели да се разходят свободно по улиците на някогашния красив град, сред днешните руини, които с нищо не подсказвали, че там някога е царял мир. Ликували, пеели и се радвали. Въпреки загубите, лишенията, мизерията и смъртта, която дебнела от всеки ъгъл, жителите на Кабул водели своя победоносен марш, убедени че е дошъл краят на техните мъки, краят на кръвопролитията и началото на един по-добър живот. Решени, че на всяка цена ще възстановят разрушенията и ще върнат предишния блясък на родния си град, те нямали ни най-малка представа, че над главите им дебне нова опасност. Още смърт, още разрушения, още сираци, още хиляди разплакани майки... По това време, сложни политически задкулисни игри между управляващите и съседен Пакистан, планирали опустошителна бомбандировка, която целяла да срине Кабул със земята, за да могат комунистическите сили в лицето на Пакистан да се настанят на мястото на заличената република.

Майка ми била детска учителка, а  баща ми имал своя сергия за зеленчуци в Шахри Кохна. Аз съм първото дете в семейството. В деня, в който съм се родил, про-комунистическото правителство на Мохаммед Наджибула и движението на муджахидините водели поредното ожесточено сражение, вземайки стотици невинни жертви. Писъците на майка ми, която дарявала живот, били заглушени от писъците на стотици други майки, които губели децата си в този един момент. Раждането ми останало незабелязано и незначително на фона на вилнеещата наоколо смърт. Един нов живот на фона на хиляди други загубени, е по-скоро статистика, която хората подминават с наведена глава, отколкото повод за радост и празненства. Тъжната истина е, че никой не знаел колко ще продължи и този нов живот и дали няма да свърши още преди да е започнал, задушен под отломките на срутила се от поредната бомба сграда. Смъртта и войната вървят ръка за ръка, вечни другари, обединени от обща съдба. Там новият живот няма място.

Нарекли ме Нурзад, роден със светлината. И в действителност светлината изигра ключова роля в живота ми. Тя бе единственото, което ми оставаше в мигове на пълна тъмнина. Водеше ме по пътя, който си бях избрал предварително. Търсех я през цялото това време. За да я открия и да я подмина...

Много по-късно осъзнах, че първата си марифа съм получил още в мига на раждането си, в онзи момент, в който първата глъдка въздух за мен, е била последната за някой друг. В онзи миг, в който наоколо се е ширела само смърт, пред мен се откри тайната на живота. Не си спомням друго, само две очи. Винаги съм смятал, че този спомен е фалшив, тъй като е невъзможно да си спомням собственото си раждане. След това заключих, че това е твърде ясна представа, заради разказите на родителите ми,  които съм слушал стотици пъти. Но нещо не се връзваше в цялата история. Очите. Тези очи, които мислех, че са именно очите на моята майка. Но нейните очи са топъл тъмен шоколад. А тези очи бяха светли, изпълнени със светлина. Светлината, която ме водеше от този момент насетне. Очите, които не спирах да търся. И тогава знаех, те са моята марифа.

2000 година

Само месец след  десетия ми рожден ден, улиците на Кабул бяха покрити с тънка бяла пелена. Рядко се случваше да вали сняг, но тази година получихме изненада. Снегът покриваше руините и правеше града да изглежда някак по-приветлив, по-чист, по-гостоприемен. Силите на Обединения фронт, предвождан от Ахмад Шах Масуд, и силите на талибаните, продължаваха да водят безмислената си гражданска война, влачейки след себе си още трупове и разрушения.

 Родителите ми бяха решили да останат в Кабул, въпреки всичко. Все пак той бе техния дом. Но в последно време, дочувах, че вечер, когато си легнех, те спорят, шушукат разпалено. Веднъж не се сдържах и отидох на пръсти до вратата на спалнята им, за да разбера каква е работата. Майка ми искаше да избягаме. Първо в Пакистан, после да заминем на запад. Запада, който в представите ми бе олицетворение на Рая. Утопия, която бе така близо и така далече, свободата, която жадувахме, порядките, които не познавахме и обещанието за един по-добър живот.  Баща ми упорстваше. Не искаше да напуска Афганистан, въпреки че трезво преценяваше ситуацията. След някоя и друга година, ако останехме живи и дома ни – цял и непокътнат, щях да стана на 13 и талибаните щяха да искат да се присъединя към тях. Баща ми беше твърде възрастен и почти инвалид заради диабета и него не го закачаха, но и заболяването му също го спираше от това да предприеме такова рисково пътуване.

Да съберем парите не беше проблем. Отдавна нямаше къде да се харчат спестяванията в Кабул. Не останаха магазини. Нямаше и стока. Натрупаните с годините пари щяха да стигнат, след като продадем и част от имуществото си, тъй като нямаше как да го вземем със себе си. Не това спираше баща ми. Не го спираха и приятелите и роднините, които щеше да остави тук, защото повечето от тях отдавна бяха или мъртви, или емигрирали, а малкото останали тук се готвеха да избягат. Не го спираше и надеждата, че нещата ще се оправят, нито визията за едно по-светло бъдеще. Спираха го две неща: спомените, от които му бе трудно да се откъсне – спомени от един отминал живот, за един свободен Кабул, за детството, за което ми разказваше във вечерите, когато сирените ни принуждаваха да се крием в мазето – и инатът му. Неговия проклет инат, който надделяваше винаги, във всяка една ситуация и неведнъж почти бе струвал живота му.

Баща ми беше от онези хора, на които не може да се противоречи. Характера му беше твърд и неотстъпчив. Не си позволяваше да бъде мекушав и да показва слабостите си. Рядко и по особено непохватен начин изразяваше обичта си към мен и братята ми. Не обичаше да говори за чувства и сантименталности. Всъщност не обичаше да говори много. Не беше от религиозните фанатици. Не подкрепяше опитите на муджахидините да свалят про-комунистическото правителство. В деня, в който съветските войски окупирали Кабул през 1979 година, той се радвал, защото смятал, че руснаците ще донесат равенство и благоденствие на Афганистан. Не беше върл привърженик на режима, но смяташе, че живот под знака на комунизма е по-добър, от живот на разрушения и война. И донякъде беше прав. Но не бе видял нищо добро от Червената армия. Само потисничество и пролята кръв. Вярата му в едно по-добро бъдеще за страната му отдавна бе отлетяла.

Произлизаше от заможно търговско семейство и беше наследил имоти и пари след смъртта на дядо ми. Баща ми бе мъдър човек и бе спестил всеки възможен афган за семейството си. Майка ми бе голямата му любов. Били обещани един на друг още от деца. Израснали заедно и той винаги знаел, че тя ще стане негова жена. Не бе поглеждал друга през живота си. В деня на сватбата им, когато тикнали огледалото под кърпата, за да могат да срещнат очите си, той за първи път й казал, че я обича. Това бил и последния път. Не че не я обичаше, той даваше всичко за нея. Просто не обичаше да говори за това. Често се вглъбяваше в собствените си мисли и мисля, че те не бяха много светло място. След време започна да пие. Колкото по-зле ставаше обстановката, толкова повече той се отдръпваше от нас, от света наоколо. Разболя се от диабет. Остаря преждевременно. Опита се да откаже пиенето, но напразно. Не беше сприхав, не се караше и никога не бе посегнал на мен, на братята ми или на майка ми. Но виждах с очите си, как всеки изминал ден, той се отдалечава от нас и не знаех как щеше да свърши това.

Когато чух за какво спорят родителите ми не се изплаших, напротив – зарадвах се. Исках да се махнем от тук. Всеки ден страхът изпъваше вените ми. Отдавна повечето ми приятели и семействата им бяха напуснали Кабул. Някои от тях останаха сираци. С очите си виждах как малко по-големите от мен момчета биват въоръжени с автомати и пратени като жертвени агнета на бойното поле. Не издържаха и ден... С ужас виждах как се издължавам и порасвам и осъзнавах, че скоро ще дойде и моят ред. Боях се от този момент. Предпочитах да умра. Не можех да си представя да убия човек.

Затова перспективата да напуснем Кабул ме въодушеви и тайно се надявах майка ми да успее да спечели този спор. Те, разбира се, не трябваше да разбират, че съм дочул разговора им. Но аз щях да се опитам всячески да ускоря този процес. В съзнанието ми изникнаха картини на градове, в които никога не съм бил и хора, които не познавах. Някак си винаги съм знаел, че живота ми няма да се развие тук. Тук нямаше как да открия това, което търсех. Знаех, че моята орис е другаде. В онова, което ме водеше в съня ми. Онзи сън, който ми показваше неща, които не разбирах, но които ме омагьосваха и пленяваха. И най-вече очите, онези очи, които трябваше да открия на всяка цена.

Те със сигурност не бяха тук, в Кабул. Още повече при положение, че никой не очакваше, че тук съвсем скоро обстановката ще се влоши още повече. Защото никой не смяташе, че това беше възможно.

**

Помня деня като че беше вчера. Дванайсти ноември. Денят, в който започваше ваканцията, денят който чаках с нетърпение. Вече бях планирал какво ще правя през почивните дни. Мама ми беше обещала, че ще ме заведе в работилницата за хвърчила на майстор Хасан и ще ми купи онова, което си избера. После щях да го пускам заедно с Юсуф. Мурад беше още много малък за тези неща. Щяхме да си играем на криеница и билюри. Аз, разбира се, щях да съм главатаря. После щяхме да отидем на кино, да гледаме филми с индианци, а на връщане да си купим лимонада и кебаб от ъгъла на Шах Шахид и Абаджи. Ако завалеше сняг, щяхме да се замяраме със снежни топки. Едвам-едвам се приканих да затворя очи и най-накрая да заспя. Вълнението ме бе обхванало и нямах търпение слънцето да изгрее.

 Събудих се от далечен тътен и сирените, предупраждаващи за опасност. Звукът, който се бе впил във вените ми, просмукъл в кръвта ми, каращ ме да настръхвам. Скочих от леглото си, събудих Юсуф, вдигнах Мурад от леглото му и тръгнахме към зимника. Мама пое бебето от ръцете ми и ми нареди да помогна на татко. Сирените виеха зловещо, а тътените ставаха все по-ясни, все по-близки. В далечината се виждаха пожари и проблясваха експлозии. Чувах писъци в далечината, докато се опитвах да преместя татко на инвалидната количка. Движенията ми бяха отсечени, механизирани и оттренирани заради десетките пъти, в които ми се бе налагало да ги повтарям напоследък. Спомних си първия път, когато сирените завиха и чух приближаващия се тътен. Тогава се вцепених от ужас и не знаех какво трябва да правя. Стоях неподвижно, докато слушах как Мурад плаче, а мама крещи тичайки по коридора. Костваше ми неимоверни усилия да повдигна баба и да го снеса в мазето. Днес усетих, че извърших това с огромна лекота. Вярно е, че той бе отслабнал доста, но и аз бях заякнал. Жилите на ръцете ми бяха изпъкнали, бях станал по-пъргав, по-здрав, бях заякнал неусетно. Стигнахме до стълбището, повдигнах баба, а мама взе количката. Слизането по стълбите ми се стори безкрайно.

В момента, в който вече приближавах последното стъпало се чу оглушителен тътен и нещо горещо и силно ме бутна в гърба и аз полетях напред, изпускайки татко, се приземих по лице в тъмното мазе. Изведнъж всичко ми се стори прекалено тихо. Усещах топлина на тила си и влага под гърдите си. Опитах се да помръдна, но не успях. 

***

Струйка пот се стичаше по челото ми. Не виждах нищо. Надушвах мирис на изгоряло, а в устните си усещах вкус на кръв. Опипом стигнах до стената и опитах да стана. Краката ми не ме държаха. Пулсираща болка пронизваше лявата част на главата ми. Всичко беше странно тихо. Започнах да викам, да крещя. Но колкото и да напъвах белите си дробове и гласните си струни, нищо не излизаше през устата ми. Тъмнината беше непрогледна, а тишината ме убиваше. Усетих две ръце, които ме хванаха и ме разтърсиха. Малко по малко започнах да фокусирам и очите ми различиха силуета на мама. От носа й течеше кръв. Тя ми говореше, ръкомахаше, но аз виждах само как устните й се мърдат. Ужасът в очите й, сълзите в очите й... не можех да помръдна и не чувах.