Нежелана ;

Нежелана

;

-  А, пак ли си ти? Заповядай, седни си. Пазя ти място. Креслото е твое, ти знаеш. Ще поостанеш отново? Добре.

Легнах на леглото и зачаках да усетя студената черна ръка да вледени вътрешностите, да ме скове и да затрудни дишането ми. Студена пот изби по челото и дланите ми. Навън притъмня. Чаках, стисках очи, но нищо не стана. Погледнах. Тя беше седнала на обичайното си място в мекото кресло и ме наблюдаваше с изпитателен поглед. Тишина. Не смеех да помръдна. Ръката – лепкава и черна, бе пълзяла по гърба ми многократно. 

-  Защо ме повика отново? – попита Тя след малко.

-  Не съм, – промълвих – ти сама дойде…

-  Тук грешиш, мила. Ти ме повика. Знаеш ли, хората не знаят, но аз не решавам къде да отида. Посещавам само онези, които сами поискат присъствието ми. Чудно, нали? Не го знаеше. Мислиш си, че аз съм наказание. Че идвам, за да те мъча… Виж, симпатична си ми и вече започна да ми писва. Защо си го причиняваш?

-  Кое? –запитах.

-  Давиш се. Сама. Викаш ме при себе си, наказваш се. Падаш отново.

-  Не знам… Къде греша? – този път познатото стягане в гърлото не бе предизвикано от нейната ръка. Потрепнах и проверих, но нищо не ме държеше за шията. Въпреки това пулсът ми се ускори и усетих познатия позив в дъното на корема си.

-  Слушай, ти не разбираш… Компанията ти ми е приятна, но аз не искам повече да те посещавам. Стигнали сме момента, в който трябва да избереш. Ще се разделим. Досещаш се… Ръката ми ще те убие този път, освен ако сама не си помогнеш и не ме изпратиш до вратата. Знаеш процедурата. Ще легнеш. Аз ще се приближа, ще те докосна. Ти ще се свиеш, ще трепериш, ще плачеш, ще се давиш. Ръката ми ще разстели по теб студ, а тъмнината ще започне да те обгръща малко по малко, докато не закрие всичко, докато вече не усещаш нищо…

Потреперих при спомена за всичките пъти, в които съм се свивала на кълбо и съм понасяла нейното вледеняващо докосване. Всеобхващащо и студено като самата смърт. Истината е, че в тези моменти смъртта е била вълшебен мираж, образ, който запечатвах в съзнанието си като символ на облекчение, спокойствие, свобода… Никога не успях напълно да осъзная причината за нейните посещения. Тя просто бе винаги добре дошла. Като стара вярна приятелка от детството, с която бях свикнала до такава степен, че присъствието й не ми правеше впечатление. А тя знаеше кога  да дойде, винаги.

Замълчах. Не знаех какво да отговоря. Отдавна предусещах, че посещенията и все трябва да стигнат своя край, че няма как срещите ни да продължат, че нещата излизат извън контрол, че вече е твърде късно, за да направя каквото и  да било. Лежах свита на кълбо и неусетно започнах да хълцам, изливайки цялото си същество през очите, които виждаха само размазаната призрачна фигура, потънала в мекото кресло.

-  Кажи ми… защо? Защо си го причиняваш? – гласът и бе също така вледеняващ като докосването и, само че този път в него откривах нещо повече от наставнически укор. Загриженост, съчувствие… съжаление.

-  Защото… защото – захлипах в опитите си да си поема дъх, - защото съм нежелана. Защото всеки път ме оставят да падна. А аз се държа за ръцете на хората. Държа се, а те обещават, че няма да пуснат. А после затъвам. Неискана. Парцалива. Чуплива като порцеланова кукла. И мърлява. Опетнена. Захвърлена… - можех да изреждам до утре.

-  И не се отказа. Защо? Защо продължи да държиш ръце, които предаваха доверието ти? Защо не пусна, мъниче?

-  Защото…  Сърцата на хората са празни, разбираш ли? На никой вече не му пука за другия. Сега е яко да не ти пука, да гледаш само себе си, нали така? Да пускаш, когато не ти изнася. Да казваш едно, а да правиш друго. Да не поглеждаш назад. Да заплюеш някой,

 който до вчера ти е бил най-близък. Или да се правиш на приятел, а да правиш точно това, което наранява човека, в който се кълнеш. Ооо, да… Да, знам. Банална съм. И се

правя на много изстрадала. Знаеш ли? И на мен не ми пука. Защото съм права. Защото помня всяка една дума на хора, които днес дори не ме питат как съм. Хора, на които дадох онези късчета, които ти запълваш с лед. На тях не им е добре с моите късчета, нали? Но не казват. Не искат и да си ми ги върнат… Израстваш, променяш се, прекарваш времето си с тях. А те си тръгват. Влюбени. Щастливи. Забравят те. Докато не станат нещастни. И дават съвети – ти си добре, ще се оправиш. Виж, мене. Сега ми е лошо. Помогни… А ти даваш, не спиш. Мислиш си, този път ще е различно, после няма да си тръгне. Но си тръгват. Винаги. После идваш ти… Или когато те намерят захвърлена, счупена и сляпа, обещават, че няма да те изоставят. Удивяват се на това колко си силна. Нова играчка. Интересна. И почват да искат, жадуват за теб. Ти даваш, вярваш, че ще те спасят, че този път ще изплуваш. Познай. Вземат каквото им трябва и бягат. Дори не казват къде и защо. Не се обръщат. А ти пак си нежелана. Неструваща дори едното обяснение.

-  Знаеш ли, преди и аз бях като теб…

-  Но… как?

-  Аз бях човек, като теб. И многократно режех от плътта си при всяка среща и раздяла, при всеки досег със света. Болеше ме, но хората не виждаха това. И се превърнах в това, което съм сега. От това, че бях нежелана. Станах най-нежеланата. Отмъщението си получих първо върху онези, които взеха душата ми. После… после стана призвание. Неусетно. Посещавах всеки, който страдаше. Запълвах празнините му. Късно осъзнах, че ги запълвам с лед. Разбираш ли, аз не знаех колко много са ми взели… Сега съм това. Черна и лепкава. Хората ме мразят. Никой не иска да говори за мен. Така, както когато бях човек. Нежелана. Никой не може да ме опише. Незабелязана. Не убивам съвсем. Само запълвам едни дупки, които болят. Рисувам на хората усмивки. Шия и кърпя ранени сърца. Но в раните оставям да тлее. Да изглеждат здрави, усмихнати и силни. А да се разпадат отвътре…

-  Защо???

-  Защото аз съм такава. Защото съм най-лошото нещо, което може да те сполети. Аз съм по-малката сестра на Смъртта. Някои казват, че съм по-лошата… - Сега разбирах. Тя бе от онези души, които не издържат и вземат решението да се освободят от страданието си. – Какво избираш ти?

-  Знаеш ли. Боли когато точно онези, за които правиш най-много те оставят сам в тъмното. Ти не ме остави в нито един от тези моменти. Свикнах с теб. Свикнах с болката и студенината. Свикнах с това да съм сама с теб в тъмното. Не искам повече да ме боли… Знаеш какво да правиш.

Легнах на леглото и зачаках. Усетих как тъмнината ме обгръща затова затворих очи. Не помня колко време съм стояла така, но когато ги отворих нея я нямаше. Навън се развиделяваше. От болката нямаше и следа. Само едно смътно усещане, че вчера там е зеела дупка.

На масата беше оставена бележка:

„  ;

         Твоята история все още не е свършила

                                                                                          Нежелана „