Приятелство по детски

"Не се носи по течението, защото всички реки се вливат в океана. Ти не искаш да си част от тях". 

Запомних го, нищо, че тогава не го разбрах. Днес ми е болезнено ясно. По детски - приятелството никога не е истинско след определена възраст. Тогава реките са вече в океана. Приятел ти е само онзи, с който се носите по едно течение. А още по-истински е този, с когото се опитвате да плувате наобратно - към извора.

Преди време плувах по течението на една причудлива река. Тя бе в началото бърза, променлива, на места твърде дълбока. Правеше остри завои, сетне се разбиваше на пяна в скалите и помиташе всичко по пътя си. Тази река бе студена, но бе моят дом. В бързеите й, в дълбините и плитчините, във всяка вълна аз намирах себе си и тези, които бяха мои верни спътници и не изоставаха от бързата вода.

Сетне реката стигна до един водопад. Той бе като пропаст по пътя - страшна, отиваща в нищото, в неизвестното. Но не се отдръпнах. Щом другарите ми скачаха, скачах и аз. Затворих и очи и се слях с водопада. Падането бе бързо, стремглаво и страшно. А мислех, че бързеите на моята река са най-хубавото нещо на света и не се боях от скоростта. Но нищо не ме бе подготвило за това, което ме чакаше в края на полета. А то бе - спокойната вода. Застой. Слънчеви зайчета. Дълбоко, затлачено дъно. Риби, които се крият под камъните в калта.

Решихме да останем. Бяхме изморени от неспирното въртене, бързане и търсене на нещо, което вечебяхме забравили какво е. А тук беше уютно. Вярно, еднообразно и скучно, но сигурно. Като дом. Но нещеш ли, след време, пораснахме и ни стана тясно в езерцето. Всеки искаше да предприемем пътешествие, да си припомним за бързеите, за адреналина, за детските ни стремежи.

"Да открием океана" бе преди нашата цел.

"Но океана е голям..."

"И безкраен и страшен... ще се изгубим там."

"Не се пускайте, дръжте ръце!"

"Път наобратно няма!"

"Напротив - има!"

"Аз не искам да напускам езерето..."

"Ти да мълчиш!"

"Аз тръгвам към океана, кой идва със мене?"

"Аз ще остана тук, моля ви, не си отивайте!"

"Аз искам да се върна до извора! Няма невъзможни неща!"
"Довиждане..."

"Сбогом!"

Отронена сълза. Отпътуване и раздяла.

Водата е една, все ще се слеем в едно някой ден. Но ручеи много, а океана е безкрайно голям. Простете ми, скъпи приятели, аз мислех, по детски, че нашата река е най-голяма на света. А се оказа само бързей, приток, който свършва в океана. А истинско приятелство там няма. Там има правила и ред и безброй задължения. Така е в света на големите...

Мен не ме мислете, аз ще се върна при извора. Там ще открия може би някой, с когото да се пусна отново по бързеите... но на друга вода. Защото никой, никога не стъпва два пъти в една и съща река.

Благодаря ви за приключението :)