Умрях в дъждовна неделя

Има нещо в дъждовните сиви недели, което изважда страховете ми и ги подрежда на лавицата с прашни книги. Излежаването до късно, шума на барабанещите капки по прозореца, мъркащото топло коте и парата издигаща се от чашата чай, не успяват да ги замаскират. Безвремието и усещането за нещо зловещо и толкова страшно колкото само празните души могат да си представят, не ме напуска и за миг. 

„Родих се в дъждовна неделя…”

Болнична стая. Санитарки, които се смеят далеч в коридора. Викове, изгаряща болка. Бавни движения, изморени след нощната смяна дежурни акушери. Упойката. Първото проплакване. Еуфорията. Цветята. Роднините. Празнотата и болката. Малките розови пръстчета. Тогава, когато тревата се напоява от дъждовните капки, а по нея никнат цветя. Тогава, когато по телевизията дават романтични комедии, а семействата се карат, неспособни да оценят себе си и другите. Тогава, когато поемаш първата си глътка въздух, а светът нехае за твоите бъдещи успехи и болки. Трагедията да се родиш в дъждовна неделя. 

„Умрях в дъждовна неделя…”

Черни чадъри. Оплаквачки. Тишината и скръбта, пропиващи се в калта. Зеещата дупка в земята. Червените карамфили и мириса на студ и хумус. Трагедията да умреш в дъждовна неделя, когато целият свят е притихнал и се крие под топлите завивки. Когато котетата мъркат, а дебелите книги молят да бъдат разгърнати. Тогава, когато небето се изсипва сиво и сърдито, а печката бумти и къщата ухае на пилешка супа. Тогава, когато влюбените не напускат леглото, а камбаните бият. Тогава, когато вярващите палят свещи, а неверниците пият от сутринта. Тогава, когато животът продължава, а утре е понеделник. Дъждовната неделя, в която умрях.