И пак тази твоя цигулка,
опъва тънките струни по мен.
И отново чувам звука й.
Нищо че е тихо, тя свири във мен. 
И вече не си спомням аромата
и вече няма го по мен.
Не, не съм дошла за разплата,
не очаквам нищо съвсем.
Това в очите ми не е тъга.
Заблуждаваш се, цигулката е.
Усмихвам се. Добре.
И тази вечер е наръфана луната.
А утре може да изчезне съвсем.
Като мен. Като теб. Като аромата -
тежък и лепкав, горчив и...
Любим.
Цигулката свири, аз тръгвам.
Стъпки няма да оставя след себе си.
Знам, че не обичаш следи.
Те са неприятно припомняне,
че някъде, някога с някого си бил...
Неповторим.