И те няма под прага,
на покрива,
до комина.
Търся те заровил глава
в книгата,
под мивката,
де сгрееш ръцете ми,
с ръкохватка за посуда.
И те викам да излезеш,
да донесеш дърва,
да направиш чай,
да ми разкажеш приказка...
Но те няма.
А аз съм запомнила,
че с теб винаги
идва и зимата.

Сепваш ли се още нощем,
от шепота ми в празната ти стая?
Усещаш ли парфюма ми
по себе си попил като отрова?
Дочуваш ли смеха ми
всред тълпа от други хора?
Бършеш ли сълзите ми
от чужди очи за опора?
Аз знам, че съм там - неотлъчно.
Дори когато не мислиш за мене.
Аз знам, че съм в теб като бреме,
късче от снимка,
синята панделка,
старо писмо...
Появявам се без предупреждение
и помитам желязното ти търпение.
Чуваш гласа ми и всичко се връща.
Секунда.
И вече ме няма.
И всичко е същото...