Мъчно ми е, не заради това, че не мога и никога няма да те имам, а заради това, че те имах за малко, за миг. И този момент няма да ме напусне никога. Ще трябва да живея, носейки в себе си спомена за часовете, които прекарахме заедно. До там. Нататък е грозно, почти до гротескна трагедия. Моя. Не твоя. Епична. За мен.
 Сълзите, които капят, не са защото ще продължа напред. Егоистично. Те са затова, че ти ще живееш, без да си спомняш. А аз ще повтарям на хората "Забравих". Ти няма да има нужда да го правиш. Няма да помниш така или иначе.
 Чупя, не заради изпуснатите нерви. Чупя, защото ме е яд, че изгорих всички думи, написани до теб. И ти няма да ги прочетеш, няма да ги чуеш. Никога. Дори няма да бъдат открити на брега на морето в бутилка от непознат след години. Защото са мои. Само за мен и ще стоят в буркана с пепел и буцата в гърлото ми.
 Помниш ли онази сутрин. Кафето и филма. Мамка му, как искам да се сетя кой беше този филм. Ще го гледам още милион пъти. Тогава не го гледах. Слушах сърцето ти. Пиех кафе, а ти ми подаваше цигара...
 И не заради ината ми, не заради това, че не мога или че не искам. А просто, защото си спомням как всяка една моя фибра потръпваше. Как всяко твое вдишване изпълваше с живот моите бели дробове. И усмивката ти. И моята непохватност. И това, че ми каза една тайна... а аз я запазих в себе си.
А моята тайна нямаше шанс да живее. И тя като нас ще остане. Като на лента. За малко. Не е било. Никога.