"Едната половина на какво? Другата половина на какво?", помисли си Алиса наум.
"На гъбата", добави Гъсеницата, сякаш Алиса беше задала въпроса си на глас...
И докато навън се изсипва проливен дъжд, а аз се чудя кога най-накрая ще дойде и лятото, осъзнавам, че тази година за мен няма лято. Защото вътре в мен времето е същото. Поройно. Знам, че е банално, но е факт. И може би, подобно на Алиса, наводненията са море от сълзи. Накрая винаги обаче се стига до заключението "Ще ми се да не бях плакала толкова.", докато се давим в локвичка от солена вода.
На мен ми се ще и да изтрия последните четири месеца от живота си. Ей така, да не ги помня. Моята гъба трябва да е такава - едната половина да изтрива спомените, другата - мен. Защото пропаднах през дупката, олисана в това да преследвам забързания Мартенски заек. Пухкавата му опашка ме подмами и ето - сега стоя пред Гъсеницата с наргилето.
Дилема - коя половина на гъбата да изям???
Ако отхапя от тази, която изтрива спомените ми за случилото се, ще живея както преди. Без и следа от онова, което е било. Но тогава няма ли да бъде тъжно, че то все-пак ще се е случило, а аз няма да знам. Вярно е, че днес споменът само ме измъчва, но някак ме топли понякога, макар на места да изгаря дупчици. Другият избор е - мен да ме няма. Да оставя събитията в миналото, без никаква перспектива. Просто да изчезна, за да не ме боли от спомени. Тогава обаче, ще ги боли околните. Онези, които обичам. Но мен няма да ме има, за да знам. Няма да усещам, да дишам, да се смея през зъби. А наказанието, за раните ми, ще е само за мен. На никого няма да му се налага повече да ме разсмива насила.
Претеглям тежестта на двете половини в ръцете си и сякаш вече решението, от коя да отхапя, е взето.
Да си спомняш за отминала нежност, е по-тежко, отколкото да си мечтаеш за небивала такава. Веднъж опитал от сладостта на плода, никога повече не можеш да се наситиш. А ако няма как да повториш, си обречен на вечно страдание по един отдавна загубен рай.
No comments:
Post a Comment