Щях да те нарека Светлина

Капчиците кръв се стичаха по тоалетната чиния. Минаваха часове, дни, а може би бяха минути, секунди, всяка от която се отброяваше от поредния удар на сърцето ми, от капчиците, с които си отиваше един живот. Не разбирах какво се случва, бях вцепенена и броях наум до десет и после отново, докато не погледнах часовника и не разбрах, че вече е настъпил ден. Ден, в който аз трябваше да се изправя и да върша неща. Неща, които нямаха смисъл изобщо, неща, които бяха важни за другите. Да се усмихвам, да говоря, да се движа, да дишам и да се преструвам, че не знам, че не ми се случва, че това е било само сън...
Но сънят беше различен. В него имаше топлина и бебешки плач. А наяве имаше само пронизваща болка в корема, гадене и световъртеж, вкус на цигари и аромат на кафе, примесени със солените сълзи по бузите ми.
Отказвах да го осъзная, въпреки че дълбоко в себе си знаех какво се бе случило. Също там някъде в себе си знаех, че това ще ме погуби. Не исках да повярвам обаче, това което следваше, а именно, факта че трябваше да живея с тази тайна и че ако я споделя, няма да постигна нищо освен да нараня близките си хора. Знаех, че дори това няма да ми помогне да получа това, което най-много желаех на този свят. Да бъда обичана от човек, който нямаше такива намерения към мен. И тази истина за пореден път сподави гърлото ми и в онзи миг единственото нещо, за което се молех, бе да умра...

***

Времето не променя миналото. Просто ни учи да гледаме на него като нещо, което не можем да променим и повечето хора успяват да продължат да живеят с тази мисъл, като се връщат в предишното си ежедневие. Аз обаче явно бях дефектна, защото колкото време минаваше, толкова повече исках едно единствено нещо, толкова повече се обвинявах за случилото се и толкова повече ме болеше. Имаше и добри дни. Такива, в които се усмихвах не насила. Имаше и такива, в които всяко едно нещо, всеки един аромат, всяка дума ме връщаха там, където през нощта ме водеха най-страшните ми кошмари. Да разкрия тайната си беше равносилно да преживея загубата си отново. Но нямах избор, не можех повече да държа в себе си такова бреме.

***

Казват, че жената става майка в мига, в който го пожелае наистина. Независимо дали се сдобие или не с рожба в този момент, тя вече е майка. И остава такава за цял живот. Дали го бях пожелала или не, аз вече бях станала майка. Бях дала шанс за живот и го бях отнела. Несъзнателно, но въпреки това се чувствах като убийца. Незаслужаваща да получи опрощение. Малкото триъгълно носле и аромата от съня така дълбоко се бяха врязали в съзнанието ми, че той се повтори и потрети. И ме нараняваше все повече всеки следващ път, доколкото това бе възможно. Затова реших да го кажа.

***

Наивността може да не е един от Седемте смъртни гряха, но определено е порок. Защото аз имам навика да вярвам сляпо на неща, които ми се казват и после много да се разочаровам, когато разбера, че не са истина. По-лошо от това е само фактът, че после отново вярвам и отново попадам в същия капан. Защото прощавам и мисля, че след като веднъж човек е сгрешил, то няма да го направи умишлено втори път. Но, уви.
Сякаш да призная истината ме уби отново. Втори път. Още по-страшно. Чудя се колко ли пъти човек може да умира, преди да му се случи окончателно и невъзвратимо. Живеца, който носех в себе си преди три месеца, днес е разбит на парченца и половината липсват, защото бяха смлени на сол и изтекоха през пръстите ми като пясък. Има остатъци, но те не стигат, за да бъда отново онова слънчево момиче, което вярваше в красотата на утрото. Днес мразя сутрините, мразя слънцето, не обичам и нощта... Изгревът ми напомня, че още един ден се е родил и предстои да трябва да дишам през зъби, а нощта ме натъжава, защото ми връща спомени и знам, че те вече са мъртви така, както безвъзвратно е загубен и отминалия ден.

***

Ако хубост насила не става, то поне за нея си има измислени пластични хирурзи, гримове и дрехи, които могат да създадат илюзията за красота. Любов обаче не можеш да си изпросиш. Не можеш и да я замаскираш някак си така, че да не те боли. Да дадеш шанс да създадеш нещо красиво, без да погубваш себе си и да пренебрегваш принципите си е възможно, но само ако превъзмогнеш собствените си предразсъдъци. Но да залъгваш напразно, без да имаш намерение да дадеш надежда и да я превърнеш в реалност, е равностойно на убийство.
Аз вече съм убивала. Знам какво е. Не го препоръчвам на никого. После и ти не си жив, но и не можеш нищо да върнеш. Затова, моля ви, не убивайте щастието на другите, ако поне веднъж те са ви дали надежда и поне за миг са ви накарали да се чувствате добре.

***

Сънувам малките ръчички и сбръчканото носле твърде често. После се будя от сподавено хленчене. Не бебешко. Моето...

***

Вярвам, че не ти е било писано да те има. Не си избран за тази звезда. Принадлежиш другаде. Но беше мой, за малко. Благодаря ти, че избра именно мен, за да те приютя, макар да не се грижех за теб както трябва. Ти си тръгна, дали заради това или по други причини, няма да узная. Но се надявам да се срещнем някой ден, за да ти поискам прошка. 

***

Ако беше избрал да те има, щях да те нарека Светлина...