За този, който не чака...

Ще напиша думите, а после ще ги изтрия, смачкам, залича, защото искам и не искам да ги чуеш. Ще опитвам пак и пак да облекча, накак си да замаскирам ръбовете, на които можеш да се одраскаш. Иска ми се, формата да е овална. Като купол на ротонда... позлатена. Но олтара да е бял, безцветен даже. Без излишни украшения. За да бъде още по-трудно да се съсредоточа в изповедтта си...

Ще напиша думите, а после ще събирам смелост да ти кажа. Ще драпам, ще късам, ще драскам и ще преобличам себе си и белите облаци. Ще ги подреждам в ред, ще се протягам да ги стигна и ще ми се иска да приличат на късчета захарен памук или слончета с големи и къдрави уши. Може после да подхлъзна себе си и да се спусна по дъгата... да достигна същността и най-накрая да изплюя бисерчето. Да ти кажа честно, то дълго стоеше заклещено в гърлото ми. Пречеше ми, задъхвах се и ми беше трудно, когато ядях сладолед. Но все пак е бисерче – има си ръбчета, пък и на слънце блести много хубаво. Не исках да ти го давам, защото знам, че не обичаш лъскави неща. Те те отблъскват,защото събират твърде много светлина върху себе си, а ти винаги си бил самият център, в който се събират лъчите на слънцето... Аз пък ги обичам, защото си нямам светлинка. При мен тя винаги е била изкуствена – свещички, крушки (любими са ми шарените)... Затова си събирам блестящи неща, за да блестят върху мене...

Ще пиша, може би дни, седмици или дори години, не знам. Ще изписвам мастилници, ще преписвам тетрадки, ще чертая полета за датите. А ти ще стоиш отстрани и ще мислиш, че пак нещо вглъбено измислям как да отнема от твоята или нечия друга светлинка... А моята изповед, всъщност е проста. Няма как да оставят отпечатък върху нея годините. Тя не е искане, молба или прошка. Тя не е декларация, нито заявление. Тя е толкова трудна, колтото и е лесна. Но ми е невъзможно да я опиша с два-три реда. Още повече, когато трябват четири или пет... Аз искам тя да е в едно изречение, кратко, лаконично и ясно.

Когато го напиша, ще ти кажа... може би ще бъде нещо като „Може ли да подчертая със зелено, колко много искам в необятната ти шир да се изгубя?”. Но това ми звучи някак сухо, сигурно защото „шир” е твърде малка дума, макар и необятна... Какво ще кажеш за „Благодаря ти, че ми позволи да плувам в песъчинките на нашата пустиня.” Но „пустиня” носи аромат на дъжд, ето затова и тези думи ще изтрия...

Няма как да те опиша. Ти си буря, ураган, торнадо, дъжд, но също меки капчици, които ме спасяват, когато кожата ми гори в маранята на лятото. Ти си малките искрички, които хвърчат от лагерния огън и ти се струва, че аха-аха и ще те опарят. Аз обаче не се пазя, а дори сама подлагам длан, за да ги уловя и да усетя как прогарят дупчици в ръцете ми. Ти си солените кристалчета, които се отлагат върху златната ми кожа, когато водата се изпари от мен, в късния следобед на плажа...

ТИ СИ...