Вярно, че кулата е висока, но пък от нея се открива прекрасна гледка. Вижда се всичко, за което може да си мечтаеш: морето, полетата, небето, планините, цветята, птиците... Не ми трябва нищо друго, освен да стоя на прозорчето и да наблюдавам света. Той е чудесен от тук, но аз зная, че ако сляза там, долу, няма да е същото. От всякъде дебнат опасности, пошли хора, готови на всичко, за да измъкнат от теб, каквото им се харесва... Затова аз си стоя в кулата. На топло и сигурно. Утре ще дойде и мама...Какво правя през цялото време ли? Ама как какво! Реша си косата! По три пъти на ден - един път след като стана, до преди обяд. Втори път след обяд до вечерта. И трети път преди да си легна... Знам, много е изморително. Но ми остава и малко време да погледам през прозорчето... Тогава съм истински щастлива. Тогава усещам почти, че живея. Тогава мечтая да тичам боса през тревата и да плувам в реката. Рисувам в съзнанието си картини най-прекрасни. И вярвам, че някой ден те ще станат реалност. До тогава, си стоя тук, в кулата. Понякога пея. Но понякога не ми е до песни...
Тогава, когато е черно навън и още по-тъмно е в кулата, вътре. Тогава се свивам и плача насън. Тогава не ми е до песни. Сънувам небето и птица една, която се издига лека като пух и още по-бързо се спуска. Каца на малкото кръгло прозорче на моята кула. Аз също докосвам небето оттук. Малко ми трабва, когато се протегна на пръсти. Усещам, почти, че летя, още малко остава и ще бъда свободна. Но в този миг, в която се отделям от перваза на прозорчето, се събуждам в тъмната кула. Отивам до прозореца, поглеждам навън и виждам милион светлники... На хора, които в този момент се радват, танцуват наволя. На хора, които се раждат отново, на хора които умират. И чувам далече песента на хиляди малки съдби. Тогава, тогава се свива сърцето ми, тогава разбирам, че и там не е лесно. Тогава, приятели, дори на Рапунцел не й е до песни...
No comments:
Post a Comment