Първият ми черен косъм

Винаги съм била бяла. От както се помня. Добра и чиста, непорочна, искрена и истинска. Дотолкова  предвидима и безинтересна, че станах безцветна. За мен и светът е лишен от пъстрота. Той обаче е черен, за разлика от мен. Така си живеем в неизказано взаимно разбирателство – баланс. Той ще е черния, а аз – бялата. Заедно сме сиви. Монотонни. Безветни. Другите цветове не са ни приятели. Те са шумни, безпардонни, безразсъдни, щури, хаотични. Аз съм подредена, тиха, мълчалива...

Никога не съм признавала, дори пред себе си, едностранчивата противоречивост на моя светоглед. Той е бял и черен. Сив! И толкова. Нещо може да бъде само такова, каквото е. Може да бъде свършено и направено само по един начин. Няма друг. Ако някой ми каже обратното, то аз го отписвам като неразумен и ненадежден. Аз съм права. Той греши...

Цветното не ми се нрави. В него липсва стил, изтънченост и вкус. Няма я философията, липсва екзистенциалността. Черно-бялата фотография е по-скъпо произведение на изкуството от цветната. Това доказва моята теза. И аз триумфирам.

До тук добре. Но винаги нещо в безупречната ми теория, в която съвсем успешно убеждавам другите хора, доказвйки я така, че те и „гък” не могат да кажат, ми се е струвало недоизпипано. Сякаш нещо липсва и сама не мога да се доубедя в правотата си. А това се превръща в проблем, защото не мога сама да си вярвам. Бяла ли съм, черна ли съм? Или нещо друго?!

Тази бръмка не ми дава мира от край време. Другите хора, изглежда, са в съвсем непротиворечиво съжителство със самите себе си. Това ме дразни и човърка най-дълбоките кътчета на моето Аз. Нима не мога да съм като другите?! А защо пък трябва да съм като тях? От къде на къде пък ще си мисля, че съм нещо повече, различно? Нали не съм нарцис, сноб, егоист? Или пък съм? Дотолкова ли интровертността ми ме е отдалечила от чисто човешкото, че аз сама не мога да се позная и почвам да се отвращавам от себе си? Много въпроси, а още по-обезкуражаващото е, че трябва да им отговоря сама.

Първо, дълбока глътка въздух, после – кафе. След това пауза. Проблясък. И, ето! Заглеждам се в собствената си бяла коса. Там виждам не друго, а косъм с цвят, който никога не съм притежавала. Наличието му само по себе си говори, че теорията ми е грешна. Докато тя се руши с гръм и трясък пред ужасените ми очи, в съзнанието ми изниква голата истина. Бялото съдържа в себе си цялата палитра хроматични цветове. Те го правят спокойно и чисто, балансирано и истинско. Без тях то нямаше да съществува. Олекна ми и смъкнах ръката си, която в неистов момент, бе тръгнала да откъсне моят пръв черен косъм.

23.08.2012, Русе