на теб

Мислех си, че мога да чета. Зная буквите, езика и познавам жанровете, мога и да вниквам в думите. Мислех си, че белият ти лист, е зацапан само с прости срички, малки думи. Заблуждавах се, че си книга така прозаична и четена до скъсване, че кориците ти са изтъркани. Но по  тях още личат златните везани букви. Но по-важно е съдържанието. А то за мене беше разгадано и научено по памет... Писнало ми беше да те препрочитам и да зная края на историята. Всеки път трепнех в очакване да се появят нови страници - непознати, недокоснати, непрочетени, завладяващи и безмилостно разсъбличащи. Почти бях се отказала да очаквам новите попълнения.

Повярвай, мислех си, че зная какво да очаквам. Изменението на края беше още един хепи енд (за теб, разбира се...). Когато се попълни книжката с обещаните приказни замъци, те разрушиха всички градени от мен кули. Стените се сгромолясаха, предишните страници почти се изтриха. А в мен останаха ярко да светят новите. Думите бяха нови, почеркът - различен, езикът обаче ми беше познат до болка... Неочаквани стихове изпълваха страниците, удряха ме и отекваха в ушите ми, всяка буква ме уцелваше като куршум.И аз не знаех какво да направя. Исках да спра мастилото (то се стичаше като кръв по страниците ти), исках да облекча болката - твоята и моята...
 
Не си дете, не си и мъж. Не си добър, не си и лош. Не си богат, не си и беден. Обичаш се и мразиш мене. Или пък беше обратното? Казвала ли съм ти, че мразя лятото? То за мен е пагубно студено. Защото съм сама. Така е и през зимата, но тогава аз мога да мечтая за топлите ти ръце. Тогава те виждам почти близо до мен. Като дете, като мъж, черен и бял, щастлив и нещастен, нежен и груб, отблъскващ, вбесяващ, докосващ, любим...
 

Ти не си това, което си. Аз не съм това, което съм. Ние не сме ние. Ние сме сами. Завинаги.
Аз ще си легна и в тъмното до мене ще си ти. Но ти ще си далеч. На друго легло. Сам. Или не. Но ще си с мен.