- Не бой се, моето момиче. Той никога няма да е щастлив. Ще го гонят кучета. Ще вижда тебе само. Ялово... - замълчах. Не исках да повярвам. Аз ще съм щастлива, това са бабини деветини. Все пак й благодарих, целунах я по бузата и си тръгнах. Баба се усмихна и когато бях на прага на вратата ми каза тихо, сякаш повече на нея си, отколкото на мен: Много е патил, ама има да пати. Ще се види в чудо... Във вода ще гази, а жаден ще ходи...
Тя продължи да нарежда, а аз повече не се обърнах. Излязох. Навън беше красиво. Снегът бе натрупал навсякъде. Почувствах се отново дете. Проправях си път през пъртините сняг и в главата ми се завръщаха образи от едно отдавна отминало време. Ушите ми запариха от студения вятър и спрях да чувам каквото и да било около себе си. Само свистене и гласове, които се объркваха и заедно създаваха едно монотонно бучене като от хор, пеещ коледни песни.
Хванах пътечката през парка. Още от малка ме бяха предупреждавали, че паркът е опасно място. Тогава аз вярвах, че той е гора. По тъмно там бродеха самодиви и караконджули, имаше мечки и други страшни неща. Днес алеите бяха побелели изцяло. Детската площадка, на която си играех, отдавна бе с подменени катерушки, а сега и те не се виждаха под преспите сняг. Сега парка ми изглеждаше празен, но прекалено малък... Осъзнах, че предпочитам да си го представям като гора, в която бродят същества от оня свят. Защото днес разбрах, че не те са най-опасното и страшно нещо. Това, от което трябва да се пазя са не караконджулите, а хората.
След няколко грешни завоя, най накрая открих почистена пътечка и тръгнах по нея. Исках да стигна навреме. Изпитах онзи сладък трепет, когато ти предстои дълго чакана среща. Много малко приятели ми останаха, с които можех да се виждам два пъти в годината и времето да бъде спряло за нас. Брояха се на пръстите на едната ми ръка. Но все пак, те знаеха всичко за мен, аз за тях и се обичахме и подкрепяхме... от разстояние.
Стигнах до края на парка. Излязох на улицата и застанах на светофара на кръстовището, за да пресека. Докато чаках в главата ми прозвучаха думите на баба: "Във вода ще гази, а жаден ще ходи... Ще го имаш... Ялово... Няма да можеш да се напиеш...".
Когато се осъзнах, разбрах, че съм пропуснала да пресека на светофара и сега трябваше да чакам още веднъж. Засмях се сама на себе си. Не ми се случваше за първи път. Докато чаках отново да светне зелено, зад себе си чух глас, който почти прошепна в ухото ми "Да не изпуснеш и този..." Обърнах се - зад мен нямаше никого. Бях сама на светофара. Още усещах дъха му по шията си. Светна зелено и аз побързах да пресека, за да не изпусна и този път... Въобразявам си... това не е истина... счуло ми се е... вятъра е бил...
Но вятъра през януари не е топъл и в него не се носи твоя парфюм...
Продължих по пътя си към уговорената среща, като се опитвах да не мисля за това. Излязох на централната улица и заслизах надолу към площада. Хора. В черно. И сиво. Навсякъде. В далечината ми се стори, че виждам мъжка фигура със синьо палто. По уличката вляво мернах кола. Тя изчезна за секунди преди да успея да се обърна. Периферното ми зрение ми играе номера... Вече беше много студено. Хората бързаха и никой не се спираше за нищо. Всички вървяха, вгледани нанякъде, в техния си свят, без да виждат нищо около себе си, без да се интересуват от чуждите съдби. Аз отместих поглед нагоре. Снегът бе натрупал клоните на дърветата и се бяха образували пухкави кадели, гранки захарен памук... Усмивка разтегли напуканите ми устни. След малко щях да срещна стара приятелка... Върху бузата ми падна и се разтопи снежинка.
Ще те срещна и пак ще се разминем. Ще сме заедно в солената вода. Това не е важно. Нека сме жадни, но все пак в едно. Да се обичаме ... ялово.
No comments:
Post a Comment