Stannum Caestus

        Под ламаринените ръкавици се крият изнежени ръце. Знам го от опит. Винаги е така. Крият се тези, които не искат да бъдат ранени. Онези, които ги е страх от непознатото, от различното, от това да се влюбят без да са сложили предпазния колан. Свободно падане. Без въже, без вериги, без нещо, което да умекоти силата на сблъсъка. А той винаги и опустошаващ. Фатален. Дори да имаш каска, тя няма да предпази главата ти, защото тя се ръководи от сърцето.

"Имало едно време" ми е любимо. Неопределено. С хепи енд, като холивудска трагедия, като боливудска драма. 
ДЕЦА, не се подлъгвайте. Хепи енд в живота НЯМА!
В живота има оправдания. Има компромиси. Има недоизказани думи и несбъднати желания. Има много, ама много скрити сълзи. Има съдби, които няма как да се преплетат. Могат само да вървят успоредно и да се разминават. Заради времето, заради годините, заради обстоятелствата, заради парите, заради другите... Оправдания колкото щеш. И компромиси. Със себе си.
Най-добре е тогава да сложиш ламаринените ръкавици. Маската, дрехата, очилата. Тогава си друг. За пред другите. Прибереш ли се вкъщи ги сваляш. Ръцете болят. Ламарината е тежка и корава. Дрехите стягат. Очилата ти пречат. Останеш ли гол си уязвим. Болезнено себе си. 

Забрави за колана, забрави за ръкавиците. Моля те. Поне този път. Карай с 200, скочи без предпазни въжета. Почувствай се свободен. Заслужаваш. Веднъж. Виж какво са ти причинили годините криене. Забравил си какво е да не знаеш какво ще е утре. Какво е било. Ела с мен и скочи. С главата надолу. Идваш ли?
Първо свали тези ламарини... Не си рицар в бляскава броня.
Където отиваме, не ти трябват маски.
 
Ела, Жозефина,
в летящата ми машина.
Тя се издига
нагоре,
нагоре...