Косана

 
- Разкажи си болката, старче... Знам, че я пазиш в себе си дълго.
- Всеки я носи в себе си, знаеш... Моята болка я взе морето. Беше отдавна, а сякаш вчера... Сънувам я често. По бели дувари боса върви. Калдаръмени улички... Тесни и вити... Смехът й отеква в смътната светлина и въздуха натежал от люляци... Едничка ми беше. Косана... Косана, сине беше най-хубавата мома в селото. Не в селото, в целия свят. Лицето й беше бяла икона, Бог да ме прости, но това не е светотатство. Само аз знам как ухаеха косите й... С тези коси тя можеше да те задуши и да се преродиш отново в тях. Двете й ръце, побираха света ми... Смехът й бе звън на камбани в празничен ден. Но морето, морето, сине, ми я взе...

Старецът замълча и сведе поглед. Загледа ръцете си. Набръчкани и сухи, черни. Много труд бяха видели тези ръце. Теглили бяха мрежите с улов. Солта ги беше изпила. Ала в тях имаше нещо, което не се виждаше с просто око.Те носеха една нежност, една скрита тайна. Те бяха изтъркани от груби въжета, а копнееха да докосват така, както само те можеха - леко и въздушно, както пролетния вятър гали наболите розови пъпки. Ръцете на стареца бяха картата, по която бяха забодени карфиците на Косана. Той вдигна отново глава. В очите му имаше едва доловима влага. Вгледани нанякъде, през мен, зад зида... Той поде.

- Бях на 15... Учех занаят. Сам бях останал на този свят. Мечтаех за морето. Да замина, да видя свят... Една нощ, излезе буря. Бяхме закъснели с улова и бяхме много навътре в залива. Лодката ни се обърна. Водата беше много студена... Спомням си как се молех на Бога да ме прибере по-бързо и неусетно при мама и тате. После... нищо не помня. Събудих се след три дни. Бях изхвърлен на брега. Около мене нямаше никого. Пробвах да стана, но гърдите ми горяха. Слънцето бе изпило водата от мен, ала солта... солта ме бе пресушила. Горях. Не можех дори да извикам. Тогава я видях... криеше се зад скалите. Гледаше ме с едно око през един процеп. Направих й знак да слезе при мене... ала тя се уплаши и побегна. Не знам колко време се мина. Бях заспал. Тя се върна и слезе на пясъка. Косите й бяха слънчев венец... Даде ми да пия вода, а с нея и глътки живот. Спаси ме. Тогава тя бе още дете. Но аз я обикнах. Заклех се, че ще я обичам цял живот. Клетвата, сине, е по-тежка и от магия...

Отново мълчание изпълни лятната вечер. Аз започнах да рисувам в съзнанието си всяка картина. Бях завладян от историята и исках да я попия, да я пресуша цялата.

- Какво стана после, дядо?  Ожени ли се за нея?
- Да се оженя... не, сине. Не се оженихме. Тя порасна. Косана бе слънчева девойка. Кичеше в косата си слънчогледи... Аз станах рибар. Имах вече своя лодка и двама чираци. Вадехме добър улов. Морето беше добро... Ставах най-рано от всички и отивах с лодката си там, където имаше ципура. Навътре. Връщах се на време за пазара и тя идваше... Идваше всеки ден и аз за този миг живеех. усмихваше се като видеше прясната риба. Не купуваше винаги. Говореше. Много. Колко сладък беше гласът й... Меден. Аз обичах да я разсмивам... Един ден тя не дойде. Минаха се втори, трети... Аз обаче не спрях да излизам рано сутрин в морето за ципура. След седмица тя се появи. Носеше същата онази усмивка. Косите й светеха като чисто злато... ала имаше нещо прекършено в нея... нещо тъмно и недоизказано. 
Една вечер прибирах мрежите и я видях да стои на скалата, дето ме намери. Приближих се до нея. Нищо не казах. Тя дори не ме погледна, само вплете ръката си в моята... Поседяхме така, не знам колко време. После тя се обърна и тръгна. От тогава моето сърце беше нейното. На сутринта отидох отново за риба. Тя дойде на пазара, купи си ципура и ми подари усмивка... Някак си знаех, че същата вечер ще я открия отново при скалите. И така стана. Този път, като понечи да си тръгне, аз я задържах, дръпнах я и я целунах. В този миг, сине, сякаш в сърцето ми биеха камбаните на катедрала. Дъхът й имаше в себе си ягоди и слънце... 
Тръгна си, а аз останах там като вцепенен. Не спах тази нощ, а отидох направо за риба. Морето бе гладко като кристал. Чисто, като сълзите на Косана. 

Тя обаче не се появи на пазара. Не дойде още дълго време. За мен то бе спряло. Сториха ми се години. В селото тръгна мълва, че Косана е болна. Линеела и нищо не помагало. Само когато ядяла ципура, ставало й по-добре. Една заран, събрах смелост и отидох до тях. Занесох й риба. Майка й отвори вратата и като че се много зарадва. Взе рибата и ме благослови. Каза, че Косана много ще се зарадва. На другия ден отидох пак. Така няколко време...
Една вечер като седях при скалите, загледан в морето, тя дойде при мен. Каза ми, че моята риба я е оправила. Каза ми още, че ме обича. Аз й се врекох, но тя ме пресече. Каза, че това нашето няма да го бъде. Накара ме да обещая, че ще се влюбя в друга. Това, сине, не се обещава лесно, а още по-трудно се изпълнява. Не можех да я разбера. Косана се смееше, но в гласа й го нямаше слънцето. Тя ме докосваше нежно, душеше ме с косите си, но студено говореше за утрешния ден... Посърнала беше, ала все така красива.
Отново спря да идва на пазара. Лятото преваляше вече и идваха студените дни. Морето стана сиво и сърдито. Носех й ципура всеки ден. Понякога, тя излизаше на прозореца и говорехме скришом от техните вечер. Един ден, тя не се появи. Почуках й, както си знаехме ние, по стъклото, ала тя не отговори. Чаках я няколко часа и заспах под прозореца й. На сутринта се събудих от страшен вик.
Раздра се небето и с него светът ми... 
Косана се бе хвърлила в морето. Болестта й била неизлечима. До мене, сине, намерих слънчоглед. Бе го оставила за сбогом...
От тогава, тя идва в съня ми все боса и засмяна, облечена в бяло, със слънце в косите. Красива и дива... Целува ме по челото и после си отива като дим... А пролетно време ми е най-тежко... когато люляка изпълни тежкия въздух. Тогава, болката, сине, е най-лоша... 
А вятъра само шепти нейното име: Косана...