Писмо в бутилка

Здравей, Любов!

Пиша Ти това писмо и си позволявам да се обърна към теб директно, тъй като въпреки че не се познаваме, аз имам чувството, че цял живот в очакването си съм те опознала толкова, че си станал част от мен...
Ти винаги си бил около мен, но винаги си оставал невидим, някак само загатнат в полъха на вятъра, шума на течаща река или стъпките на непознати, отекващи по улицата ми в летните нощи...

Признавам си, не винаги съм те обичала
Понякога си ми бил толкова черен, че сега като помисля, по-добре е, че не сме се били срещнали. Но това за това, Любов, от части вината е твоя. Виж, аз съм търпелива, чакането е нещо, отдавна разбрах, без което не може. Но ти злоупотреби с това мое търпение. Знам, че сигурно си бил зает да покоряваш света, да живееш свободен, да опознаваш, грешиш и мечтаеш, преди да решиш, че е време да ме срещнеш... Но, виж, през цялото това време аз бях сама. И имаше моменти, в които това така ми тежеше, че чувствах как губя почва под краката си, светът ми изчезваше, а аз оставах в тъмното и чаках, но напразно, Ти да ме спасиш.
Неведнъж съм си казвала, в пристъпите си на ярост, че не си ми нужен, че без теб ми е по-добре, че те мразя, че не искам никога да те срещам. После, разбира се съжалявах горко...

Смятам, че на този свят всяко нещо си има място и време, които са определени по начин, който в повечето случаи на нас ни се струва нелогичен, хаотичен, преждевременен или прекалено късен. В действителност, дали това е така, не знам... Но винаги съм си мислела, че когато му дойде времето, Ти ще се блъснеш в мен и ще ми подкосиш коленете, ще отнемеш дъха ми и ще ми го върнеш с целувка...
Често съм си те представяла
Идвал си при мен в най-различен облик. И, уви, смешното е, че все още не знам какъв цвят са очите ти. Дали си висок, чернокос или светъл, дали ръцете ти са големи и силни... Дали пиеш кафето си сутрин с цигара, слагаш ли захар... а мляко? Обичаш ли крем карамел? Ставаш ли рано или си поспиваш до късно? Обичаш ли кученца, а малки деца? Докосваш ли нежно или си малко по-груб, но все пак обичащ... Мисля, че е време вече да ми дадеш отговор за всички тези въпроси.

Не искам да изглеждам нетърпелива или че препирам нещата, но все пак, моля те, ако е възможно, свържи се с мен в най-скоро време, при първа възможност! Ще ти пратя писмото в бутилка от парфюм, надявам се да го получиш!

И все пак, ще те почакам още малко, защото, сигурна съм,
ЩЕ СИ СТРУВАШ!

http://ladyzone.bg/article/vashiat-blog/priznavam-si-ne-vinagi-sam-te-obichala.html

Бавно

И през цялото това време те нося в себе си. Като товар, като бреме... Като дамга. Името ти е написано на челото ми, издълбано е в гръдния ми кош и винаги на върха на езика ми. Пари ми, пречи ми, но не мога да се оттърва от теб, защото си се врастнал като бурен. Пуснал си корените си и пиеш от жизнеността ми...

 Болест. Треска. Обладаване. Отрова. Бавно.

Замъгляваш мислите, но не като алкохол и не като дрога. А както само ти можеш. Дълбаеш. Отвътре. А аз виждам синьо. И теб. Малко дъжд, но той не е важен... 

Тъжните момичета пушат по много

Отпивам тишина, преглъщам леко и заспивам. Отново сама в тъмната стая...
Самотата е избор или наказание, но и в двата случая се преглъща трудно. И не защото понякога не е добре дошла, и не защото може лесно да я преодолееш като отидеш сред хората. А защото дори тогава си сам в своя свят и нарисуваните ти вятърни кули. Някога някъде някой ще се сблъска с теб и ще добави своята самота към твоята. Тогава, за известно време двамата ще сте самотни заедно, но после, ще осъзнаете, че не сте вече сами, че имате нещо, което е трудно за описване, но лесно за изпитване.

Отивам до прозореца и бавно запалвам цигара. В тъмното чувам само собственото си разбито сърце. Издишам дима и с треперещи премръзнали пръсти си дръпвам отново...
Да бъдеш себе си понякога е трудно, дори когато си напълно сам. Още по-трудно е, когато не си. Другите те съдят без да те познават, завиждат ти за неща, за които не си са завиждане, харесват черти в теб, които ти не притежаваш и не виждат, че всъщност, всичко от което имаш нужда е някой да те прегърне. Човешката близост е рядко срещано явление. Тя е като призраците - говори се за нея, но се среща рядко или пък изобщо може и да не се сблъскаш с нея през целия си живот. Всичко зависи от това дали искаш или не, колко и как си готов да дадеш на другия, от какво си готов да се откажеш.
Леглото е празно и твърде голямо за мен. Отказвам да спя тази нощ, страх ме е. От какво ли? От това, че утре ще се събудя и пак ще съм сама...
Децата сънуват кошмари, но винаги има кой да ги успокои след това. Винаги може да спиш при мама и тати когато сънуваш страшни неща. Когато пораснеш обаче кошмарите стават по-страшни, но няма кой да те успокои и топло легло, в което да се мушнеш изплашен... В това се крие една от най-големите трагедии на живота ни - губим цялото си време в опити да открием някого, който да ни пази от собствените ни страхове.
Кошмарът ми е почти завършен. Навън започва да се развиделява. Изпушвам и последната цигара. Вече нямам и тази утеха. Тъжните момичате пушат по много...

  

Понякога и на Рапунцел не й е до песни...

   Вярно, че кулата е висока, но пък от нея се открива прекрасна гледка. Вижда се всичко, за което може да си мечтаеш: морето, полетата, небето, планините, цветята, птиците... Не ми трябва нищо друго, освен да стоя на прозорчето и да наблюдавам света. Той е чудесен от тук, но аз зная, че ако сляза там, долу, няма да е същото. От всякъде дебнат опасности, пошли хора, готови на всичко, за да измъкнат от теб, каквото им се харесва... Затова аз си стоя в кулата. На топло и сигурно. Утре ще дойде и мама...
   Какво правя през цялото време ли? Ама как какво! Реша си косата! По три пъти на ден - един път след като стана, до преди обяд. Втори път след обяд до вечерта. И трети път преди да си легна... Знам, много е изморително. Но ми остава и малко време да погледам през прозорчето... Тогава съм истински щастлива. Тогава усещам почти, че живея. Тогава мечтая да тичам боса през тревата и да плувам в реката. Рисувам в съзнанието си картини най-прекрасни. И вярвам, че някой ден те ще станат реалност. До тогава, си стоя тук, в кулата. Понякога пея. Но понякога не ми е до песни...
   Тогава, когато е черно навън и още по-тъмно е в кулата, вътре. Тогава се свивам и плача насън. Тогава не ми е до песни. Сънувам небето и птица една, която се издига лека като пух и още по-бързо се спуска. Каца на малкото кръгло прозорче на моята кула. Аз също докосвам небето оттук. Малко ми трабва, когато се протегна на пръсти. Усещам, почти, че летя, още малко остава и ще бъда свободна. Но в този миг, в която се отделям от перваза на прозорчето, се събуждам в тъмната кула. Отивам до прозореца, поглеждам навън и виждам милион светлники... На хора, които в този момент се радват, танцуват наволя. На хора, които се раждат отново, на хора които умират. И чувам далече песента на хиляди малки съдби. Тогава, тогава се свива сърцето ми, тогава разбирам, че и там не е лесно. Тогава, приятели, дори на Рапунцел не й е до песни...

Първият ми черен косъм

Винаги съм била бяла. От както се помня. Добра и чиста, непорочна, искрена и истинска. Дотолкова  предвидима и безинтересна, че станах безцветна. За мен и светът е лишен от пъстрота. Той обаче е черен, за разлика от мен. Така си живеем в неизказано взаимно разбирателство – баланс. Той ще е черния, а аз – бялата. Заедно сме сиви. Монотонни. Безветни. Другите цветове не са ни приятели. Те са шумни, безпардонни, безразсъдни, щури, хаотични. Аз съм подредена, тиха, мълчалива...

Никога не съм признавала, дори пред себе си, едностранчивата противоречивост на моя светоглед. Той е бял и черен. Сив! И толкова. Нещо може да бъде само такова, каквото е. Може да бъде свършено и направено само по един начин. Няма друг. Ако някой ми каже обратното, то аз го отписвам като неразумен и ненадежден. Аз съм права. Той греши...

Цветното не ми се нрави. В него липсва стил, изтънченост и вкус. Няма я философията, липсва екзистенциалността. Черно-бялата фотография е по-скъпо произведение на изкуството от цветната. Това доказва моята теза. И аз триумфирам.

До тук добре. Но винаги нещо в безупречната ми теория, в която съвсем успешно убеждавам другите хора, доказвйки я така, че те и „гък” не могат да кажат, ми се е струвало недоизпипано. Сякаш нещо липсва и сама не мога да се доубедя в правотата си. А това се превръща в проблем, защото не мога сама да си вярвам. Бяла ли съм, черна ли съм? Или нещо друго?!

Тази бръмка не ми дава мира от край време. Другите хора, изглежда, са в съвсем непротиворечиво съжителство със самите себе си. Това ме дразни и човърка най-дълбоките кътчета на моето Аз. Нима не мога да съм като другите?! А защо пък трябва да съм като тях? От къде на къде пък ще си мисля, че съм нещо повече, различно? Нали не съм нарцис, сноб, егоист? Или пък съм? Дотолкова ли интровертността ми ме е отдалечила от чисто човешкото, че аз сама не мога да се позная и почвам да се отвращавам от себе си? Много въпроси, а още по-обезкуражаващото е, че трябва да им отговоря сама.

Първо, дълбока глътка въздух, после – кафе. След това пауза. Проблясък. И, ето! Заглеждам се в собствената си бяла коса. Там виждам не друго, а косъм с цвят, който никога не съм притежавала. Наличието му само по себе си говори, че теорията ми е грешна. Докато тя се руши с гръм и трясък пред ужасените ми очи, в съзнанието ми изниква голата истина. Бялото съдържа в себе си цялата палитра хроматични цветове. Те го правят спокойно и чисто, балансирано и истинско. Без тях то нямаше да съществува. Олекна ми и смъкнах ръката си, която в неистов момент, бе тръгнала да откъсне моят пръв черен косъм.

23.08.2012, Русе

More tea, loneliness?

Чаша чай?
Но е малко студена, извинявай...
Нямам време да я стопля.
Докато те чаках тя изстина три пъти.

Бях направила бисквити,
но извини ме, няма да те почерпя.
Те се натрошиха на парченца,
докато подреждах снимките ти в рамки.

Те пък, снимките ти, избледняха.
Виждаш ли, от слънцето е сигурно...
Аз исках да ги гледам всеки ден пред себе си
и затова така изтъркани са... от вълнение.

Чакай, къде тръгна? Не си отивай!
Нали сега дойде при мен за малкто да ме видиш...
Зная, че при теб това е винаги все кратко свиждане,
което ще осмисли занапред годините и дните ми.

Ох, добре. Довиждане! До скоро!
Да ми пишеш, чуваш ли?! Когато имаш време.
Посещавай ме по-често, моля те...
Само обещай - не ме забравяй!

За този, който не чака...

Ще напиша думите, а после ще ги изтрия, смачкам, залича, защото искам и не искам да ги чуеш. Ще опитвам пак и пак да облекча, накак си да замаскирам ръбовете, на които можеш да се одраскаш. Иска ми се, формата да е овална. Като купол на ротонда... позлатена. Но олтара да е бял, безцветен даже. Без излишни украшения. За да бъде още по-трудно да се съсредоточа в изповедтта си...

Ще напиша думите, а после ще събирам смелост да ти кажа. Ще драпам, ще късам, ще драскам и ще преобличам себе си и белите облаци. Ще ги подреждам в ред, ще се протягам да ги стигна и ще ми се иска да приличат на късчета захарен памук или слончета с големи и къдрави уши. Може после да подхлъзна себе си и да се спусна по дъгата... да достигна същността и най-накрая да изплюя бисерчето. Да ти кажа честно, то дълго стоеше заклещено в гърлото ми. Пречеше ми, задъхвах се и ми беше трудно, когато ядях сладолед. Но все пак е бисерче – има си ръбчета, пък и на слънце блести много хубаво. Не исках да ти го давам, защото знам, че не обичаш лъскави неща. Те те отблъскват,защото събират твърде много светлина върху себе си, а ти винаги си бил самият център, в който се събират лъчите на слънцето... Аз пък ги обичам, защото си нямам светлинка. При мен тя винаги е била изкуствена – свещички, крушки (любими са ми шарените)... Затова си събирам блестящи неща, за да блестят върху мене...

Ще пиша, може би дни, седмици или дори години, не знам. Ще изписвам мастилници, ще преписвам тетрадки, ще чертая полета за датите. А ти ще стоиш отстрани и ще мислиш, че пак нещо вглъбено измислям как да отнема от твоята или нечия друга светлинка... А моята изповед, всъщност е проста. Няма как да оставят отпечатък върху нея годините. Тя не е искане, молба или прошка. Тя не е декларация, нито заявление. Тя е толкова трудна, колтото и е лесна. Но ми е невъзможно да я опиша с два-три реда. Още повече, когато трябват четири или пет... Аз искам тя да е в едно изречение, кратко, лаконично и ясно.

Когато го напиша, ще ти кажа... може би ще бъде нещо като „Може ли да подчертая със зелено, колко много искам в необятната ти шир да се изгубя?”. Но това ми звучи някак сухо, сигурно защото „шир” е твърде малка дума, макар и необятна... Какво ще кажеш за „Благодаря ти, че ми позволи да плувам в песъчинките на нашата пустиня.” Но „пустиня” носи аромат на дъжд, ето затова и тези думи ще изтрия...

Няма как да те опиша. Ти си буря, ураган, торнадо, дъжд, но също меки капчици, които ме спасяват, когато кожата ми гори в маранята на лятото. Ти си малките искрички, които хвърчат от лагерния огън и ти се струва, че аха-аха и ще те опарят. Аз обаче не се пазя, а дори сама подлагам длан, за да ги уловя и да усетя как прогарят дупчици в ръцете ми. Ти си солените кристалчета, които се отлагат върху златната ми кожа, когато водата се изпари от мен, в късния следобед на плажа...

ТИ СИ...