14.02.2013-7.11.2014

На надгробната плоча да пише:
Роди се и кратко живя,
но вярваше силно във дните,
които до един преживя.
Носеше слънце и сълзи,
вятър и дъжд.
След нея виновни
навеждат главите си,
тези, които й дадоха
живот и смърт.

В понеделник догаряха
последните цигари.
А ти мълчеше или
говореше нещо.
Аз плачех.
Защото ти каза,
че ухая на пролет.
А сега е есен
и идва зимата...

И те няма под прага,
на покрива,
до комина.
Търся те заровил глава
в книгата,
под мивката,
де сгрееш ръцете ми,
с ръкохватка за посуда.
И те викам да излезеш,
да донесеш дърва,
да направиш чай,
да ми разкажеш приказка...
Но те няма.
А аз съм запомнила,
че с теб винаги
идва и зимата.

Сепваш ли се още нощем,
от шепота ми в празната ти стая?
Усещаш ли парфюма ми
по себе си попил като отрова?
Дочуваш ли смеха ми
всред тълпа от други хора?
Бършеш ли сълзите ми
от чужди очи за опора?
Аз знам, че съм там - неотлъчно.
Дори когато не мислиш за мене.
Аз знам, че съм в теб като бреме,
късче от снимка,
синята панделка,
старо писмо...
Появявам се без предупреждение
и помитам желязното ти търпение.
Чуваш гласа ми и всичко се връща.
Секунда.
И вече ме няма.
И всичко е същото...

До днес бях истински ранима,

изнежена до крайност - не, до дно.
Нараняваше ме много всяка рима,
като принцеса - грахово зърно.
Преживявах тежко, като в зима,
всеки тежък ден и всяко зло.
Но в мен принцесата любима,
реши от тук нататък да е тъй -
когато я раняват и й взимат,
да ги убива бавно, като със стъкло.
Да пробожда всички зли езици,
както острите игли потъват в игленици.
Съблякох нежната си кожа.
Измих грижливо всяка синина,
приготвих си стъклата, ножа,
привързах на високо дългата коса.
От днес аз ставам Амазонка -
безстрашна, дръзка, жилеща оса.
От днес не страхувам да убивам,
не ме ранява нищо, даже и да съм сама.

Всеки ден ме учиш на умиране.
А после с часове събирам си парчетата.
И всяка нощ се уча на заспиване.
Но повтарям пак и пак урок будуване.

На класната ти стая й трябва ремонтиране.
Чиновете й отдавна вече всички са изпробвани.
Омръзна ми от повторения и мисля, време е
да премина в по-горно ниво на заточение...

И срок след срок аз все съм за изпитване.
И все не съм готова с материала.
Защото ти ме учиш на умиране,
а аз те уча как да си прощаваш.

Ще пиша за това, което ме боли.
Оставено в онази светла стая.
Задавен смях, две-три сълзи
и много, много искани лъжи.
Заветни думи, алкохолни обещания,
клетви и стенания, забелени очи...

Ще пиша за това, че там ги няма.

Останаха отдавна, някога били.

Едни си тръгват, други влизат
през прозореца с отворени мечти.

Ще ме попиташ кой бе той.
Истината е - не зная.

Но спомена за него ми горчи.

Така оставам в тази задимена стая,
да събирам парчета и да ремонтирам
останалите след присъствието щети.

Не се обръщай. Не търси.
Отдавна вече там ме няма.
От както си тръгнах онази вечер.
Усещах погледа ти във гърба си,
докато се отдалечавах.
Не се обърнах. Само чух форсиране на гуми.
Вече знаех.
Беше за последно.
Там останах. Тук ме няма.
А теб те е нямало през цялото време...

След теб във мен останаха пустини.
Да ме болят със синя необястност.
Не търся оазиси във тях. Знам,
че те отдавна вече в мен са пресушени.
След мен във теб останаха луни.
Да те подсещат с полвинчатата си кратност.
Че с полумесеци, звезди и светлини,
със хиляди огньове пак ще съм горена.
След нас във времето остана дупка.
Прогорена с въглен от жарава.
Да ни подсеща, че луната и пустинята
се срещат всяка нощ, 
ала никога не се приближават....

Защо те мразя

Мразя те, защото си непоколебим. Мразя всяко твое обещание, което не изпълни. Ненавиждам добротата ти пред хората, в която вярваш от сърце не само ти... Мразя всяка дума, която си изрекъл за мен, защото е било лъжа. Мразя примирението ти. Ненавиждам това, че лъжеш себе си и се отмяташ. Как говориш неща, които не мислиш. Или после отричаш, че не си. Мразя всяка твоя интересна история, всяка твоя теория, всяко поучение, всяка доброта. Мразя закъснелите ти думи, самонаказанието ти, вината ти, спокойствието и обвиненията. Мразя те, защото беше миг и вечност. Мразя начинът, по който се усмихваш, мразя и ръцете ти, очите... Мразя те, защото обеща. Мразя те, защото казваш, че страдаш, а не е така. Мразя те, защото бързо забравяш. Успокояваш се, че всичко е отминало. Мразя те, защото аз още дълго ще те страдам. Мразя те, защото искам да не те помня, да не ми обещаваш.

Обещавай на други. Не се разкайвай. Остави ме да те мразя.

За последно те сънувам тази нощ,
после ще си тръгна много бавно.
Този сън ми е познат на памет.
Като пъзел го редя и нощ след нощ,
се изплъзваш като пясък през ръцете... 
Вече спрях да ги броя.
Отминават като в миг ужасно бързо,
ала много бавно се редят, щом настъпи утро.
За последно те целувам пак насън,
после ще се скрия от очите.
Ще те търся само в спомен, мирис, стих и стон.
Само този миг ми остави.
Да те отсънувам.
Обещавам, за последно е...
Оставете ме да спя.
Не ме будете.

Днес осъзнах, че съм преживяла най-големия страх в живота си. Казах "обичам те", когато знаех, че няма да получа същия отговор. Казах "обичам те" и получих тишина. Довиждане. И не ме заболя. Тогава. Бях силна. Не заплаках, а се усмихнах. Положих целувка по бузата и се сбогувах. Днес ме заболя за мъничко. Не защото обичам. Ще обичам въпреки това. И не, защото на мен никога не са ми го казвали...
Просто защото разбрах, че за мен означава много повече да го кажа, отколкото за човека отсреща да го чуе... А това се преглъща трудно.

Дилема

"От едната половина ще станеш по-малка, от другата - по-голяма".
"Едната половина на какво? Другата половина на какво?", помисли си Алиса наум.
"На гъбата", добави Гъсеницата, сякаш Алиса беше задала въпроса си на глас...

И докато навън се изсипва проливен дъжд, а аз се чудя кога най-накрая ще дойде и лятото, осъзнавам, че тази година за мен няма лято. Защото вътре в мен времето е същото. Поройно. Знам, че е банално, но е факт. И може би, подобно на Алиса, наводненията са море от сълзи. Накрая винаги обаче се стига до заключението "Ще ми се да не бях плакала толкова.", докато се давим в локвичка от солена вода.
На мен ми се ще и да изтрия последните четири месеца от живота си. Ей така, да не ги помня. Моята гъба трябва да е такава - едната половина да изтрива спомените, другата - мен. Защото пропаднах през дупката, олисана в това да преследвам забързания Мартенски заек. Пухкавата му опашка ме подмами и ето - сега стоя пред Гъсеницата с наргилето. 

Дилема - коя половина на гъбата да изям???

Ако отхапя от тази, която изтрива спомените ми за случилото се, ще живея както преди. Без и следа от онова, което е било. Но тогава няма ли да бъде тъжно, че то все-пак ще се е случило, а аз няма да знам. Вярно е, че днес споменът само ме измъчва, но някак ме топли понякога, макар на места да изгаря дупчици. Другият избор е - мен да ме няма. Да оставя събитията в миналото, без никаква перспектива. Просто да изчезна, за да не ме боли от спомени. Тогава обаче, ще ги боли околните. Онези, които обичам. Но мен няма да ме има, за да знам. Няма да усещам, да дишам, да се смея през зъби. А наказанието, за раните ми, ще е само за мен. На никого няма да му се налага повече да ме разсмива насила.

Претеглям тежестта на двете половини в ръцете си и сякаш вече решението, от коя да отхапя, е взето.

Да си спомняш за отминала нежност, е по-тежко, отколкото да си мечтаеш за небивала такава. Веднъж опитал от сладостта на плода, никога повече не можеш да се наситиш. А ако няма как да повториш, си обречен на вечно страдание по един отдавна загубен рай.

Часовникът удари полунощ.
Принцесите отдавна вече са на жаби,
танцуват бясно по чужди сепарета,
после може и да врътнат няколко минета.
Обувката е счупена на две.
А другата я няма, заебете.
Принцесите са други в този час,
изпивайте с очи, всичко им вземете.
Каляската е вече тиква.
Няма що. А принцовете вече са джуджета.
Вълкът е жаден - за смирноф...
Така е всяка вечер, запомнете.
А после няма правила,
отиват си пияни, неразбрани.
Салфетките остават подир тях.
И две-три счупени пантофки - несъбрани.
А утре - всичко почва пак,
но тази главна роля не е чужда,
на всеки позабравил се глупак,
на който всяка вечер във Студентски
му е екзистенциално нужна...

Щях да те нарека Светлина

Капчиците кръв се стичаха по тоалетната чиния. Минаваха часове, дни, а може би бяха минути, секунди, всяка от която се отброяваше от поредния удар на сърцето ми, от капчиците, с които си отиваше един живот. Не разбирах какво се случва, бях вцепенена и броях наум до десет и после отново, докато не погледнах часовника и не разбрах, че вече е настъпил ден. Ден, в който аз трябваше да се изправя и да върша неща. Неща, които нямаха смисъл изобщо, неща, които бяха важни за другите. Да се усмихвам, да говоря, да се движа, да дишам и да се преструвам, че не знам, че не ми се случва, че това е било само сън...
Но сънят беше различен. В него имаше топлина и бебешки плач. А наяве имаше само пронизваща болка в корема, гадене и световъртеж, вкус на цигари и аромат на кафе, примесени със солените сълзи по бузите ми.
Отказвах да го осъзная, въпреки че дълбоко в себе си знаех какво се бе случило. Също там някъде в себе си знаех, че това ще ме погуби. Не исках да повярвам обаче, това което следваше, а именно, факта че трябваше да живея с тази тайна и че ако я споделя, няма да постигна нищо освен да нараня близките си хора. Знаех, че дори това няма да ми помогне да получа това, което най-много желаех на този свят. Да бъда обичана от човек, който нямаше такива намерения към мен. И тази истина за пореден път сподави гърлото ми и в онзи миг единственото нещо, за което се молех, бе да умра...

***

Времето не променя миналото. Просто ни учи да гледаме на него като нещо, което не можем да променим и повечето хора успяват да продължат да живеят с тази мисъл, като се връщат в предишното си ежедневие. Аз обаче явно бях дефектна, защото колкото време минаваше, толкова повече исках едно единствено нещо, толкова повече се обвинявах за случилото се и толкова повече ме болеше. Имаше и добри дни. Такива, в които се усмихвах не насила. Имаше и такива, в които всяко едно нещо, всеки един аромат, всяка дума ме връщаха там, където през нощта ме водеха най-страшните ми кошмари. Да разкрия тайната си беше равносилно да преживея загубата си отново. Но нямах избор, не можех повече да държа в себе си такова бреме.

***

Казват, че жената става майка в мига, в който го пожелае наистина. Независимо дали се сдобие или не с рожба в този момент, тя вече е майка. И остава такава за цял живот. Дали го бях пожелала или не, аз вече бях станала майка. Бях дала шанс за живот и го бях отнела. Несъзнателно, но въпреки това се чувствах като убийца. Незаслужаваща да получи опрощение. Малкото триъгълно носле и аромата от съня така дълбоко се бяха врязали в съзнанието ми, че той се повтори и потрети. И ме нараняваше все повече всеки следващ път, доколкото това бе възможно. Затова реших да го кажа.

***

Наивността може да не е един от Седемте смъртни гряха, но определено е порок. Защото аз имам навика да вярвам сляпо на неща, които ми се казват и после много да се разочаровам, когато разбера, че не са истина. По-лошо от това е само фактът, че после отново вярвам и отново попадам в същия капан. Защото прощавам и мисля, че след като веднъж човек е сгрешил, то няма да го направи умишлено втори път. Но, уви.
Сякаш да призная истината ме уби отново. Втори път. Още по-страшно. Чудя се колко ли пъти човек може да умира, преди да му се случи окончателно и невъзвратимо. Живеца, който носех в себе си преди три месеца, днес е разбит на парченца и половината липсват, защото бяха смлени на сол и изтекоха през пръстите ми като пясък. Има остатъци, но те не стигат, за да бъда отново онова слънчево момиче, което вярваше в красотата на утрото. Днес мразя сутрините, мразя слънцето, не обичам и нощта... Изгревът ми напомня, че още един ден се е родил и предстои да трябва да дишам през зъби, а нощта ме натъжава, защото ми връща спомени и знам, че те вече са мъртви така, както безвъзвратно е загубен и отминалия ден.

***

Ако хубост насила не става, то поне за нея си има измислени пластични хирурзи, гримове и дрехи, които могат да създадат илюзията за красота. Любов обаче не можеш да си изпросиш. Не можеш и да я замаскираш някак си така, че да не те боли. Да дадеш шанс да създадеш нещо красиво, без да погубваш себе си и да пренебрегваш принципите си е възможно, но само ако превъзмогнеш собствените си предразсъдъци. Но да залъгваш напразно, без да имаш намерение да дадеш надежда и да я превърнеш в реалност, е равностойно на убийство.
Аз вече съм убивала. Знам какво е. Не го препоръчвам на никого. После и ти не си жив, но и не можеш нищо да върнеш. Затова, моля ви, не убивайте щастието на другите, ако поне веднъж те са ви дали надежда и поне за миг са ви накарали да се чувствате добре.

***

Сънувам малките ръчички и сбръчканото носле твърде често. После се будя от сподавено хленчене. Не бебешко. Моето...

***

Вярвам, че не ти е било писано да те има. Не си избран за тази звезда. Принадлежиш другаде. Но беше мой, за малко. Благодаря ти, че избра именно мен, за да те приютя, макар да не се грижех за теб както трябва. Ти си тръгна, дали заради това или по други причини, няма да узная. Но се надявам да се срещнем някой ден, за да ти поискам прошка. 

***

Ако беше избрал да те има, щях да те нарека Светлина...

 Мъчно ми е, не заради това, че не мога и никога няма да те имам, а заради това, че те имах за малко, за миг. И този момент няма да ме напусне никога. Ще трябва да живея, носейки в себе си спомена за часовете, които прекарахме заедно. До там. Нататък е грозно, почти до гротескна трагедия. Моя. Не твоя. Епична. За мен.
 Сълзите, които капят, не са защото ще продължа напред. Егоистично. Те са затова, че ти ще живееш, без да си спомняш. А аз ще повтарям на хората "Забравих". Ти няма да има нужда да го правиш. Няма да помниш така или иначе.
 Чупя, не заради изпуснатите нерви. Чупя, защото ме е яд, че изгорих всички думи, написани до теб. И ти няма да ги прочетеш, няма да ги чуеш. Никога. Дори няма да бъдат открити на брега на морето в бутилка от непознат след години. Защото са мои. Само за мен и ще стоят в буркана с пепел и буцата в гърлото ми.
 Помниш ли онази сутрин. Кафето и филма. Мамка му, как искам да се сетя кой беше този филм. Ще го гледам още милион пъти. Тогава не го гледах. Слушах сърцето ти. Пиех кафе, а ти ми подаваше цигара...
 И не заради ината ми, не заради това, че не мога или че не искам. А просто, защото си спомням как всяка една моя фибра потръпваше. Как всяко твое вдишване изпълваше с живот моите бели дробове. И усмивката ти. И моята непохватност. И това, че ми каза една тайна... а аз я запазих в себе си.
А моята тайна нямаше шанс да живее. И тя като нас ще остане. Като на лента. За малко. Не е било. Никога.

До моя Малък принц

Здравей, мой Малки принце.
Домъчня ми за тебе. Как е там, горе... на твоята малка планета? Зная, не казвай... все същото. Розата, боабабите, залезите... Често ли ги гледаш? Да ти призная, напоследък, аз гледам само залези, по 24 пъти на ден.
Отдавна беше (или беше вчера), когато ти ме остави на Земята, някъде в пустинята, до един кладенец. Взе си кутията с овцата и се върна на своята малка планета, за да поливаш своята роза. Виж, аз те разбирам напълно. Имаш си задължения, а там, от където идваш, няма кой друг да ги свърши, защото всичко е тъй малко и тъй крехко... като теб самия.
Много залези и много дни минаха пред очите ми, но аз не спрях да гледам към небето и да търся твоята звезда. Да излъчва светлинка и да гори в тъмното, за да ме стопли и да ми припомни, че някога, макар сега да си далеч от тук, си бил тук, при мен на Земята. На хората не им трябват криле, но, ах как ми се иска сега аз да имам чифт бели криле, които да ме отведат при тебе. Да, да, зная, че е тясно там при теб и че няма да мога да остана дълго. Но поне за малко, да съм близо и да зная, че ти не си измислен...
О, мой Малки принце, ще ти призная нещо... Когато поисках от теб да ме опитомиш аз не знаех всъщност в какво се забърквам. Мислех си, че така ще те имам завинаги. Защото, нали знаеш, ти си отговорен за това, което опитомяваш, както си отговорен за своята роза. Само че, аз така и не разбрах защо ти избра розата пред мене и защо не ме взе със себе си...
Липсвам ли ти, Малки принце? Ти на мене ми липсваш ужасно. И често се връщам в онази пустиня, до онзи кладенец, където ме остави. И чакам. Гледам към небето и си представям как ей-сегичка ще отворя очи и ти ще си седнал на ръба на кладенеца и ще ми разказваш за местата, на които си бил. Как вятъра ще полюшва къдриците ти и как аз ще вдишвам от аромата ти, донесен ми от полъха. Пия от водата на кладенеца и си спомням колко сладка беше тя, когато я пиехме двамата. Опитвам се да си втълпя, че и сега тя има същия вкус... но напразно. Горчи ми...
Горчиво ми е сутрин, когато се събудя. Горчиво ми е всеки четвъртък в 5 следобяд, когато очаквам всеки един шум да са твоите едва доловими стъпки. Но най-много ми горчи, Малки принце, вечер, когато се сетя как те болеше тогава и как аз исках да ти помогна, а ти ме спря... И си отиде.
Понякога сещаш ли се за мене? Помниш ли, че освен розата си, ти опитоми и мене? И макар твоята роза да не е като останалите рози и да е капризна, но красива и да има нужда от теб... Малки принце, аз също не съм като другите. Ти ме опитоми и сега аз не знам къде да отида. Защото розата ти може да има нужда от поливане, но аз имам нужда от обичане.
Та... домъчня ми за тебе. Какво ново? Розата, боабабите, залезите... Зная, ти си зает да поливаш и изкореняваш. Прости ми. Отивам да изпратя поредния залез.

Завинаги Твоя,

Опитомената от теб Лисица

Проклех те сто пъти наум
и още толкова на глас... по десет...
и ето днес разбирам, че не съм била
в правотата си като наум те бесех.
Представях си какви ли не неща,
убивах те и със секири,
                    с камъни,
                    с отрови,
но най-вече с думи, пламенни, ужасни.
Разбираш ли, на мен ми беше тежко.
Тъй както ти тежи голямо бреме,
най-лесно е да го захвърлиш,
но ако ти притрябва то след време,
нямаш избор, а да го опяваш, да нареждаш, да кълнеш...
Така и с теб и аз направих. Сега ми е добре.
Ала научих, че съм в грешка, затова,
горещо моля те за прошка, защото съм жена,
която не е научена да чака, да търпи, да моли...
Като обичам мога да горя, да давам всичко,
но одраскаш ли ме, ставам кучка.
Знам, не ти е лесно и на тебе,
но така си ме избрал - бодлива,
затова ме целуни сега,
мълчи, аз вече съм щастлива.

И пак тази твоя цигулка,
опъва тънките струни по мен.
И отново чувам звука й.
Нищо че е тихо, тя свири във мен. 
И вече не си спомням аромата
и вече няма го по мен.
Не, не съм дошла за разплата,
не очаквам нищо съвсем.
Това в очите ми не е тъга.
Заблуждаваш се, цигулката е.
Усмихвам се. Добре.
И тази вечер е наръфана луната.
А утре може да изчезне съвсем.
Като мен. Като теб. Като аромата -
тежък и лепкав, горчив и...
Любим.
Цигулката свири, аз тръгвам.
Стъпки няма да оставя след себе си.
Знам, че не обичаш следи.
Те са неприятно припомняне,
че някъде, някога с някого си бил...
Неповторим.

И сто пъти да ме излъжеш
и още толкова да ме раниш,
ти няма да отнемеш усмивката ми даже,
ти мене няма как да ме сломиш.
И сто пъти да ме погубиш
на огъня си бавно ти да ме въртиш,
тогава пак ще те обичам даже,
дори тогава няма да ти кажа, че грешиш.
И сто пъти да ме удариш с думи
и както си поискаш ме въртиш,
аз няма да ти върна повече от щастие,
само ми кажи едно -
Любовта ми как ще заслужиш?
Такава съм - не вземам, само давам.
Дори навън поройно да вали,
чадъра си на заем няма да ти дам,
направо ще ти се подари...
За блага дума - потърси ме,
за ласки, нежност - Добър ден!
Но питам се дали токава даже,
ще мога да  се самоизлъжа,
че си с мен...

Тъмен шоколад и мляко.
Онзи тежък аромат.
И ти.
И ние...
Мелодии, въздишки, пулс, небе.
Навън е светло. Нищо.
Ще се скрием тук.
Така ни е добре.
Лед и огън.
Дим и уиски.
Убити цветове.
Часовникът подканва.
Аромат на кафе.
И аз.
И ти.
Така ни е добре.

Мирише ми на дъжд. 
Но от онези - прашните, 
които вдигат сивотата и 
след себе си оставят 
теб и мен.
Дъждовно. Пролетно. Гърмежно.
А вътре в мен е песен на камбана.
Отеква хор и ангелските гласове
се сливат с писъци от ада.
Дъхът ти - черни боровинки.
А чашите търкалят се на пода.
Мирише ми на дъжд. 
Но от онези - прашните, 
които вдигат сивотата и 
след себе си оставят 
теб и мен.
И дъх на боровинки.

Тик-так

Да чакаш себе си е най-трудната задача. По-трудно е само да караш някой друг да чака теб.
Докато преоткриваш собствените си приоритети нараняваш накого. Някой, който не подозираш, че му е толкова трудно да се справя с теб. Странно е, нали? Но, повярвай - във всеки един момент, дори когато се чувстваш най-изоставен и самотен, неразбран и изгубен има някой, някъде, който разбира, вижда, чувства всичко, което и ти. И го е грижа. И то много. Да, скъпа - за теб! Никога не знаеш колко място заемаш в мислите на другите хора. Ако знаехме, нещата щяха да са много по-лесни... или пък не. Чакането обаче. В него се крие разковничето.

Цял живот чакаме!
Чакаме 9 месеца, за да се появим на този свят. Чакаме седмица да се приберем за първи път у дома. Чакаме година, за да проходим и да се почувстваме истински свободни. Чакаме още 5, за да започнем да ходим на училище. Чакаме 12 години, за да завършим училище. Чакаме на опашки, чакаме да дойде лятото, чакаме да съберем пари за тази чанта, която сме си харесали... Чакаме любовта на живота  си.

ЧА-КА-МЕ.
Дни, седмици, месеци, години. Чакаме живота си.
А времето тече. Пропускаме мигове. Мигове, в които можем да се насладим с всяка фибра от тялото си на вятъра, дъжда, настръхналите косъмчета по ръцете и гърба...

Да отидем там, където сме си мечтали. Остави всичко, не чакай! Водопади, планини, морета... всичко, което искаш да видиш. Тръгвай! Сега! Нито секунда повече не си заслужава да пренебрегваш себе си. Не чакай себе си, за да не караш и другите да чакат теб.
От утре спирам да пуша, да пия... Добре. Но да е утре. Нито ден по-късно. Не чакай живота си. Направи го такъв, какъвто искаш да е!

Телефона не звъни? Звънни ти! Излез! Намери хората, които трябва да бъдат в живота ти. Задръж ги. Направи всичко възможно, за да успееш. Ти програмираш завоите и кръстовищата по пътя си. Ти решаваш на къде да поемеш.

Лесно е да се каже, а трудно да се направи?! Помисли пак. Колко пъти си си обещавал нещо и не си го направил? А колко от нещата, които в действителност си желал са изпълнени? Съжалявал ли си за тях след това? А съжаляваш ли за пропуснатите възможности? Да, говоря за онова момиче, което искаше да целунеш, а не го направи. Питал ли си се какво щеше да стане ако...? Не можеш да върнеш момента. Не можеш да разбереш. Затова следващия път не се колебай!
Живей! И стига чакане!

Ледът потраква, чашата е празна вече.
В очите ми се крие мъничко тъга.
Че обещах си и обещанито си наруших веднага,
че открих забравената си отдавна самота.

Минава полунощ, за мен е сутрин.
В главата ми се шири суета.
Че простих на другите, а себе си забравих,
че пропуснах да запълня тази празнина.

Разсъмва се, навън е вече виделяво.
В устата ми таи се горчивина.
Че ледът остана, другото преглътнах,
че отровата ми беше в друга доза истина.

Понякога...

Понякога от ляво ме боли.
Една такава куха, тъпа болка.
Тогава като че ми няма нищо отстрани,
но вътре в мен бушува огън.
Понякога съм тъжна в слънчев ден.
Тогава слънцето ми е сърдито.
Косите ми сивеят и дори
сладките с кокос не правят смисъл.
Понякога ми става смътно на очите.
Тогава лъжа, че ми трябват очила.
Очите от зелени стават черни
и остават слепи за света. 
Понякога не ставам от леглото.
Тогава казвам, че не ми е добре.
Обръщам се встрани и те сънувам.
Представям си, че завивките са твоите ръце.
Понякога отказвам се от всичко.
Тогава мисля, че съм някой друг.
Но намирам сили и продължавам.
Усмихвам се, нищо че ти не си тук.

Боли ли те сега, любими?
И сладко ти горчи, нали?
Усмивката ми е за тебе,
защото бях така преди.
Не бой се, миличък, ще мине. 
Когато мен ме преболи.
Аз знам, че болката ти има име,
не ми го казвай, а ми позволи
да се почувствам като тебе,
когато казваше, че ти не си
това което търся и след време
по-леко ще ми става, но, уви...
На мен ми стана леко вече,
а ти защо сега ми казваш остани?
Нали когато очите са далече,
по-лесно се забравят отстрани.
Боли ли те сега, любими?
И сладко ти горчи, нали?
На мен ми мина и след време
усмивката ми по-малко ще горчи.

Зюмбюли по никое време

Януари, мили, е април.
В мислите ми няма зима.
Ще напъпя като лист,
ще разцъфна като самодива.
Нямам повече търпение!
Искам тук, сега, защото
зимата е наполовина,
а в душата ми април напира.
Да се научиш на търпение, 
когато в мислите ти щастието дреме.
Да очакваш някой мил, любим,
а в сърцето да тежи голямо бреме.
То тогава, мили, януари е април.
И тогава никой няма да го вземе!
Въздуха ухае на зюмбюли,
бели и по никое време.

Това, което нощем будна ме държи
не са ръцете ти, които ме прегръщат.
Безсънието не се дължи на бели
обещания, които в спомени се връщат.
Леглото празно е от моята страна,
така в синхрон е с твоята - студена.
Не си прави труда да идваш тук.
От разтояние най-лесно те прегръщам.
Заета да изследвам всеки лунен лъч
как пада по лицето ти, ръцете...
Не се усещам как за миг, навън се съмва,
ето - пак и тази нощ преглъщам,
че ти не си до мен в парадоксална схема.
Това, което нощем будна ме държи
са размисли и празен поглед, задимена стая.
Безсънието ми се дължи на шампанско с ягоди,
ванилов сладолед и захаросани мечти.
Да спя ли?! Сънят е сладостна отмора,
отиваща при малкото щастливци,
които знаят как да са сами.

Да даваш на инат, на пук, нахалост.
Забравила за женската си същност.
Да можеш да прощаваш, да делиш.
И да не хаеш, какво загубваш всъщност.
Това е ориста на всяка, отрекла
се от щастие без път.
Да обичаш него, въпреки съдбата,
да носиш тихо, без да казваш нищо -
своя, че и неговия кръст.
По прашни и затънтени пътеки,
да вървиш към своята Голгота.
Венец от тръни, кръв и пот,
във всяка крачка да те следват,
а ти да ги прегръщаш със охота.
Не можеш да откажеш и да спреш
да си такава - то е наказание от Бога.
На кръста може и да е разпънат мъж,
но жена го е оплаквала до гроба.

Не свеждай надолу
очите си,
те са си същите.
Косите ти
в моите сънища
още са цветни.
Ръцете ти -
те са любимите,
         нежните,
         ненаситните,
         моите.
Пръстите -
         помнят,
         заричат се,
         молят.
И всяка бръчица,
всеки отенък от теб
е в очите ти.
Те са си същите.
И когато годините
счупят лицето ти,
те ще са там -
         усмихващи,
         сини,
         разбиращи.