Косана

 
- Разкажи си болката, старче... Знам, че я пазиш в себе си дълго.
- Всеки я носи в себе си, знаеш... Моята болка я взе морето. Беше отдавна, а сякаш вчера... Сънувам я често. По бели дувари боса върви. Калдаръмени улички... Тесни и вити... Смехът й отеква в смътната светлина и въздуха натежал от люляци... Едничка ми беше. Косана... Косана, сине беше най-хубавата мома в селото. Не в селото, в целия свят. Лицето й беше бяла икона, Бог да ме прости, но това не е светотатство. Само аз знам как ухаеха косите й... С тези коси тя можеше да те задуши и да се преродиш отново в тях. Двете й ръце, побираха света ми... Смехът й бе звън на камбани в празничен ден. Но морето, морето, сине, ми я взе...

Старецът замълча и сведе поглед. Загледа ръцете си. Набръчкани и сухи, черни. Много труд бяха видели тези ръце. Теглили бяха мрежите с улов. Солта ги беше изпила. Ала в тях имаше нещо, което не се виждаше с просто око.Те носеха една нежност, една скрита тайна. Те бяха изтъркани от груби въжета, а копнееха да докосват така, както само те можеха - леко и въздушно, както пролетния вятър гали наболите розови пъпки. Ръцете на стареца бяха картата, по която бяха забодени карфиците на Косана. Той вдигна отново глава. В очите му имаше едва доловима влага. Вгледани нанякъде, през мен, зад зида... Той поде.

- Бях на 15... Учех занаят. Сам бях останал на този свят. Мечтаех за морето. Да замина, да видя свят... Една нощ, излезе буря. Бяхме закъснели с улова и бяхме много навътре в залива. Лодката ни се обърна. Водата беше много студена... Спомням си как се молех на Бога да ме прибере по-бързо и неусетно при мама и тате. После... нищо не помня. Събудих се след три дни. Бях изхвърлен на брега. Около мене нямаше никого. Пробвах да стана, но гърдите ми горяха. Слънцето бе изпило водата от мен, ала солта... солта ме бе пресушила. Горях. Не можех дори да извикам. Тогава я видях... криеше се зад скалите. Гледаше ме с едно око през един процеп. Направих й знак да слезе при мене... ала тя се уплаши и побегна. Не знам колко време се мина. Бях заспал. Тя се върна и слезе на пясъка. Косите й бяха слънчев венец... Даде ми да пия вода, а с нея и глътки живот. Спаси ме. Тогава тя бе още дете. Но аз я обикнах. Заклех се, че ще я обичам цял живот. Клетвата, сине, е по-тежка и от магия...

Отново мълчание изпълни лятната вечер. Аз започнах да рисувам в съзнанието си всяка картина. Бях завладян от историята и исках да я попия, да я пресуша цялата.

- Какво стана после, дядо?  Ожени ли се за нея?
- Да се оженя... не, сине. Не се оженихме. Тя порасна. Косана бе слънчева девойка. Кичеше в косата си слънчогледи... Аз станах рибар. Имах вече своя лодка и двама чираци. Вадехме добър улов. Морето беше добро... Ставах най-рано от всички и отивах с лодката си там, където имаше ципура. Навътре. Връщах се на време за пазара и тя идваше... Идваше всеки ден и аз за този миг живеех. усмихваше се като видеше прясната риба. Не купуваше винаги. Говореше. Много. Колко сладък беше гласът й... Меден. Аз обичах да я разсмивам... Един ден тя не дойде. Минаха се втори, трети... Аз обаче не спрях да излизам рано сутрин в морето за ципура. След седмица тя се появи. Носеше същата онази усмивка. Косите й светеха като чисто злато... ала имаше нещо прекършено в нея... нещо тъмно и недоизказано. 
Една вечер прибирах мрежите и я видях да стои на скалата, дето ме намери. Приближих се до нея. Нищо не казах. Тя дори не ме погледна, само вплете ръката си в моята... Поседяхме така, не знам колко време. После тя се обърна и тръгна. От тогава моето сърце беше нейното. На сутринта отидох отново за риба. Тя дойде на пазара, купи си ципура и ми подари усмивка... Някак си знаех, че същата вечер ще я открия отново при скалите. И така стана. Този път, като понечи да си тръгне, аз я задържах, дръпнах я и я целунах. В този миг, сине, сякаш в сърцето ми биеха камбаните на катедрала. Дъхът й имаше в себе си ягоди и слънце... 
Тръгна си, а аз останах там като вцепенен. Не спах тази нощ, а отидох направо за риба. Морето бе гладко като кристал. Чисто, като сълзите на Косана. 

Тя обаче не се появи на пазара. Не дойде още дълго време. За мен то бе спряло. Сториха ми се години. В селото тръгна мълва, че Косана е болна. Линеела и нищо не помагало. Само когато ядяла ципура, ставало й по-добре. Една заран, събрах смелост и отидох до тях. Занесох й риба. Майка й отвори вратата и като че се много зарадва. Взе рибата и ме благослови. Каза, че Косана много ще се зарадва. На другия ден отидох пак. Така няколко време...
Една вечер като седях при скалите, загледан в морето, тя дойде при мен. Каза ми, че моята риба я е оправила. Каза ми още, че ме обича. Аз й се врекох, но тя ме пресече. Каза, че това нашето няма да го бъде. Накара ме да обещая, че ще се влюбя в друга. Това, сине, не се обещава лесно, а още по-трудно се изпълнява. Не можех да я разбера. Косана се смееше, но в гласа й го нямаше слънцето. Тя ме докосваше нежно, душеше ме с косите си, но студено говореше за утрешния ден... Посърнала беше, ала все така красива.
Отново спря да идва на пазара. Лятото преваляше вече и идваха студените дни. Морето стана сиво и сърдито. Носех й ципура всеки ден. Понякога, тя излизаше на прозореца и говорехме скришом от техните вечер. Един ден, тя не се появи. Почуках й, както си знаехме ние, по стъклото, ала тя не отговори. Чаках я няколко часа и заспах под прозореца й. На сутринта се събудих от страшен вик.
Раздра се небето и с него светът ми... 
Косана се бе хвърлила в морето. Болестта й била неизлечима. До мене, сине, намерих слънчоглед. Бе го оставила за сбогом...
От тогава, тя идва в съня ми все боса и засмяна, облечена в бяло, със слънце в косите. Красива и дива... Целува ме по челото и после си отива като дим... А пролетно време ми е най-тежко... когато люляка изпълни тежкия въздух. Тогава, болката, сине, е най-лоша... 
А вятъра само шепти нейното име: Косана...

Бели обещания

- То е като водата, моето момиче. Молекула по молекула, капка по капка, става шепа, после локва, та чак до океана. Дам да гребеш, моето момиче... до насита. Ама е солена. Така е твоята орис. Ще го чакаш. Ще градиш... ще го имаш, ще нагазиш в океана... Но няма да можеш да се напиеш... - очите на старицата бяха притворени, но зад клепките й пронизваха две живи, кристални, много мъдри очи. Тя сложи ръката си върху моята. Почувствах тръпка, като от електричество, по цялото ми тяло. Настръхнах.
 
- Не бой се, моето момиче. Той никога няма да е щастлив. Ще го гонят кучета. Ще вижда тебе само. Ялово... - замълчах. Не исках да повярвам. Аз ще съм щастлива, това са бабини деветини. Все пак й благодарих, целунах я по бузата и си тръгнах. Баба се усмихна и когато бях на прага на вратата ми каза тихо, сякаш повече на нея си, отколкото на мен: Много е патил, ама има да пати. Ще се види в чудо... Във вода ще гази, а жаден ще ходи...
 
Тя продължи да нарежда, а аз повече не се обърнах. Излязох. Навън беше красиво. Снегът бе натрупал навсякъде. Почувствах се отново дете. Проправях си път през пъртините сняг и в главата ми се завръщаха образи от едно отдавна отминало време. Ушите ми запариха от студения вятър и спрях да чувам каквото и да било около себе си. Само свистене и гласове, които се объркваха и заедно създаваха едно монотонно бучене като от хор, пеещ коледни песни. 

Хванах пътечката през парка. Още от малка ме бяха предупреждавали, че паркът е опасно място. Тогава аз вярвах, че той е гора. По тъмно там бродеха самодиви и караконджули, имаше мечки и други страшни неща. Днес алеите бяха побелели изцяло. Детската площадка, на която си играех, отдавна бе с подменени катерушки, а сега и те не се виждаха под преспите сняг. Сега парка ми изглеждаше празен, но прекалено малък... Осъзнах, че предпочитам да си го представям като гора, в която бродят същества от оня свят. Защото днес разбрах, че не те са най-опасното и страшно нещо. Това, от което трябва да се пазя са не караконджулите, а хората.

След няколко грешни завоя, най накрая открих почистена пътечка и тръгнах по нея. Исках да стигна навреме. Изпитах онзи сладък трепет, когато ти предстои дълго чакана среща. Много малко приятели ми останаха, с които можех да се виждам два пъти в годината и времето да бъде спряло за нас. Брояха се на пръстите на едната ми ръка. Но все пак, те знаеха всичко за мен, аз за тях и се обичахме и подкрепяхме... от разстояние.


Стигнах до края на парка. Излязох на улицата и застанах на светофара на кръстовището, за да пресека. Докато чаках в главата ми прозвучаха думите на баба: "Във вода ще гази, а жаден ще ходи... Ще го имаш... Ялово... Няма да можеш да се напиеш...". 
Когато се осъзнах, разбрах, че съм пропуснала да пресека на светофара и сега трябваше да чакам още веднъж. Засмях се сама на себе си. Не ми се случваше за първи път. Докато чаках отново да светне зелено, зад себе си чух глас, който почти прошепна в ухото ми "Да не изпуснеш и този..." Обърнах се - зад мен нямаше никого. Бях сама на светофара. Още усещах дъха му по шията си. Светна зелено и аз побързах да пресека, за да не изпусна и този път... Въобразявам си... това не е истина... счуло ми се е... вятъра е бил...  
Но вятъра през януари не е топъл и в него не се носи твоя парфюм...

Продължих по пътя си към уговорената среща, като се опитвах да не мисля за това. Излязох на централната улица и заслизах надолу към площада. Хора. В черно. И сиво. Навсякъде. В далечината ми се стори, че виждам мъжка фигура със синьо палто. По уличката вляво мернах кола. Тя изчезна за секунди преди да успея да се обърна. Периферното ми зрение ми играе номера... Вече беше много студено. Хората бързаха и никой не се спираше за нищо. Всички вървяха, вгледани нанякъде, в техния си свят, без да виждат нищо около себе си, без да се интересуват от чуждите съдби. Аз отместих поглед нагоре. Снегът бе натрупал клоните на дърветата и се бяха образували пухкави кадели, гранки захарен памук... Усмивка разтегли напуканите ми устни. След малко щях да срещна стара приятелка... Върху бузата ми падна и се разтопи снежинка.

Ще те срещна и пак ще се разминем. Ще сме заедно в солената вода. Това не е важно. Нека сме жадни, но все пак в едно. Да се обичаме ... ялово.

Stannum Caestus

        Под ламаринените ръкавици се крият изнежени ръце. Знам го от опит. Винаги е така. Крият се тези, които не искат да бъдат ранени. Онези, които ги е страх от непознатото, от различното, от това да се влюбят без да са сложили предпазния колан. Свободно падане. Без въже, без вериги, без нещо, което да умекоти силата на сблъсъка. А той винаги и опустошаващ. Фатален. Дори да имаш каска, тя няма да предпази главата ти, защото тя се ръководи от сърцето.

"Имало едно време" ми е любимо. Неопределено. С хепи енд, като холивудска трагедия, като боливудска драма. 
ДЕЦА, не се подлъгвайте. Хепи енд в живота НЯМА!
В живота има оправдания. Има компромиси. Има недоизказани думи и несбъднати желания. Има много, ама много скрити сълзи. Има съдби, които няма как да се преплетат. Могат само да вървят успоредно и да се разминават. Заради времето, заради годините, заради обстоятелствата, заради парите, заради другите... Оправдания колкото щеш. И компромиси. Със себе си.
Най-добре е тогава да сложиш ламаринените ръкавици. Маската, дрехата, очилата. Тогава си друг. За пред другите. Прибереш ли се вкъщи ги сваляш. Ръцете болят. Ламарината е тежка и корава. Дрехите стягат. Очилата ти пречат. Останеш ли гол си уязвим. Болезнено себе си. 

Забрави за колана, забрави за ръкавиците. Моля те. Поне този път. Карай с 200, скочи без предпазни въжета. Почувствай се свободен. Заслужаваш. Веднъж. Виж какво са ти причинили годините криене. Забравил си какво е да не знаеш какво ще е утре. Какво е било. Ела с мен и скочи. С главата надолу. Идваш ли?
Първо свали тези ламарини... Не си рицар в бляскава броня.
Където отиваме, не ти трябват маски.
 
Ела, Жозефина,
в летящата ми машина.
Тя се издига
нагоре,
нагоре...

горчиво

"Можеш да разчиташ на мен винаги, по всяко време. Когато почувстваш, че имаш нужда от помощ, само дай знак и съм при теб...."

Декемврийско утро. Студено. Не толкова... Някъде прочитам или бегло преминава покрай ушите ми, че зимата се отлага. Засега. Не е ясно за кога. Правя си кафе. С много мляко. Да е сладко. И без друго всичко останало в този живот е горчиво. Скрибуца. Като пясък между зъбите ти в горещ летен следобед, когато в косата ти се е напоила солта, а по кожата ти са се образували малки кристалчета. Горчиво, като сироп за кашлица, но не от онези с вкус на ягода и банан. Горчиво, като първата глътка уиски след дългия ден. Горчиво, като онзи поглед в онзи момент. Горчиво, като приятелството...

Отпивам и се оглеждам навън. На перваза каца врабче. Оставила съм му трохички. И то носи душичка... Оглеждам се в празната стая и мервам лилавата книга. Обичам я. Тя стопля сърцето ми всеки път, когато я докосна. Тогава нещо в мен се надига и аха-аха да излезе през дясното ми око. Топло и... горчиво. 
Зачитам Алиса. Ах, как винаги съм мразела Алиса. Защото тя е като мен. Хаотична, но търсеща ред. Непрагматична, но искаща обяснение за всичко. Невежа, но твърдяща, че разбира от всичко. Незнаеща, но блъскаща си главата с всякакви гатанки. Отдаваща се. Това последното, най-много го мразя. Защото и аз се отдавам. Раздавам се направо. За другите. Напразно. Затова ми горчи. Всеки ден.

Да даваш от себе си е работа, в която трябва да се посветиш изцяло. Предупреждавам - това не  е задължение, а избор. То е като избора да нахраниш врабчетата с трохите, а не да ги изхвърлиш. Като се замисля е същото. Когато се посвещаваш на другите, ти избираш да храниш околните със себе си. Със съветите, помощта, приятелството си. Безвъзмездно.
Врабчето, нахранило се веднъж от твоите трохи, ще се върне отново. До деня, в който те няма у дома и ти не си оставил храна. Тогава, то най много да ти остави друг "подарък" на перваза. За благодарност...

"Отгатна ли отговора на гатанката?", попита Шапкаря, обръщайки се отново към Алиса.
"Не, предавам се", отвърна Алиса. "Какъв е отговора?"
"Нямам ни най-малка представа", каза Шапкаря.
"Нито пък аз", добави Мартенския Заек.

Гатанката, обаче е следната: когато не им трябваш, ще те потърсят ли? когато ти имаш нужда от тях, ще те намерят ли?
Отговорът, за разлика от кафето ми е
ГОРЧИВ.

Не ходя вече там...
Нима не знаеш,
че заключена стои вратата,
която ти затръшна онзи ден?
Или беше преди три години?!
Всичко недокоснато стои,
по начина, по който го остави.
Не съм допила чая си дори...
Синята ти риза е на пода, там
до моята червена рокля (тя ти е любима)
Чашите шампанско до камината са -
недопити с отпечатък от червило.
Аз не стъпвам вече там.
В онази стая са заключени
онези мигове, в които
бяхме двамата прегърнати.
Десет катинара и вериги
спират времето отвън навътре.
Някъде до роклята червена
се търкалят неизмити
греховете ни.

Хубава жена

Мога ли да се пресегна и да не спра ръката си... Да усетя с връхчетата на пръстите си лицето ти, очите ти, носа, усмивката, брадичката... Да се плъзна надолу по шията и да се спра на ключицата ти? Да докосна всяка малка гънка, всяка бръчка, всяко издихание...
Ръцете ти... Те са толкова мои, толкова топли, толкова нежно и силно обичащи.
Светлината от последно утро в снежен ден и аз притварям очите си. Топла сълза се стича по бузата ми, а ти я улавяш с целувка. Нежно прошепваш в ухото ми нещичко. Усещам и дъх на кафе в атмосферата...

Пепеляшка, ама надали

Стъклената ми обувка се изгуби. Не, не я търси. Ще си купя нова... И без това онзи ден в мола видях едни страшни сандалки.

Днес предметите се заменят с лекота. Преди време обувката би била предпоставка за намирането на Принца. Днес принц не ни трябва - сямо някой чичко паричко, който да замени загубената пантовка с нов, по-скъп и по-хубав дизайнерски модел. Пепеляшка вече не е същата.

Днес добрата фея не ни преобразява за една нощ. Тя изпълнява всякакви желания, само че се е превърнала нещо като Джинът от лампата на Аладин - приема различни форми - на пластичен хирург, на влиятелни спонсори... Доведените сестри и мащехата днес са  първи приятелки с Пепеляшка, тайничко надяващи се да си счупи краката с тези токчета.

Миличък, освен сандалките, си харесах и една страшна рокличка. Нали знаеш, за теб се глася, искам да съм хубава, заслужаваш най-доброто...

Днес Принцът се прибира сам когато часовника удари полунощ. Каляската не се превръща в тиква - остава си луксозна лимузина. Пепеляшка си тръгва от бала подобаващо - със скандал. За нея се карат двама от спонсорите й. И нека всички да се пукат от яд. Завиждат й, че е хубава.

Добре, имаш го довечера. Сега ми дай кредитната си карта. Добре, ще доведа и приятелка. Благодаря.

Роклята не се дематериализира. Чиниите са още неизмити. Пералнята не й трябва. Роклята е за химическо. Другатата половина от чифта стъклени обувки отива в боклука. Утре тя ще има нови Лубутенки. Принцът намира утеха с някоя Снежанка и приятелите й джуджетата.
 
А пантовката остава разбита и непотърсена на стълбите.

Сахара (на Н.)

Студено е, любими.
Вън е зима.
На топло двамата сме с теб.
Прегръщай, в Африка ме заведи.
Целувай, днес ще сме в Сахара.
Ти знаеш как, любими,
с двете си ръце 
да ме пренасяш в други светове.
Студено е, любими.
Вън е зима.
Вземи ме със себе си,
където пожелаеш ще отидем,
само ме вземи.
Пустинните целувки не ми стигат.
Искам още, аз и ти.
Студено е, любими.
Вън е зима.
Ти само топлината ми върни.

на теб

Мислех си, че мога да чета. Зная буквите, езика и познавам жанровете, мога и да вниквам в думите. Мислех си, че белият ти лист, е зацапан само с прости срички, малки думи. Заблуждавах се, че си книга така прозаична и четена до скъсване, че кориците ти са изтъркани. Но по  тях още личат златните везани букви. Но по-важно е съдържанието. А то за мене беше разгадано и научено по памет... Писнало ми беше да те препрочитам и да зная края на историята. Всеки път трепнех в очакване да се появят нови страници - непознати, недокоснати, непрочетени, завладяващи и безмилостно разсъбличащи. Почти бях се отказала да очаквам новите попълнения.

Повярвай, мислех си, че зная какво да очаквам. Изменението на края беше още един хепи енд (за теб, разбира се...). Когато се попълни книжката с обещаните приказни замъци, те разрушиха всички градени от мен кули. Стените се сгромолясаха, предишните страници почти се изтриха. А в мен останаха ярко да светят новите. Думите бяха нови, почеркът - различен, езикът обаче ми беше познат до болка... Неочаквани стихове изпълваха страниците, удряха ме и отекваха в ушите ми, всяка буква ме уцелваше като куршум.И аз не знаех какво да направя. Исках да спра мастилото (то се стичаше като кръв по страниците ти), исках да облекча болката - твоята и моята...
 
Не си дете, не си и мъж. Не си добър, не си и лош. Не си богат, не си и беден. Обичаш се и мразиш мене. Или пък беше обратното? Казвала ли съм ти, че мразя лятото? То за мен е пагубно студено. Защото съм сама. Така е и през зимата, но тогава аз мога да мечтая за топлите ти ръце. Тогава те виждам почти близо до мен. Като дете, като мъж, черен и бял, щастлив и нещастен, нежен и груб, отблъскващ, вбесяващ, докосващ, любим...
 

Ти не си това, което си. Аз не съм това, което съм. Ние не сме ние. Ние сме сами. Завинаги.
Аз ще си легна и в тъмното до мене ще си ти. Но ти ще си далеч. На друго легло. Сам. Или не. Но ще си с мен.

Писмо в бутилка

Здравей, Любов!

Пиша Ти това писмо и си позволявам да се обърна към теб директно, тъй като въпреки че не се познаваме, аз имам чувството, че цял живот в очакването си съм те опознала толкова, че си станал част от мен...
Ти винаги си бил около мен, но винаги си оставал невидим, някак само загатнат в полъха на вятъра, шума на течаща река или стъпките на непознати, отекващи по улицата ми в летните нощи...

Признавам си, не винаги съм те обичала
Понякога си ми бил толкова черен, че сега като помисля, по-добре е, че не сме се били срещнали. Но това за това, Любов, от части вината е твоя. Виж, аз съм търпелива, чакането е нещо, отдавна разбрах, без което не може. Но ти злоупотреби с това мое търпение. Знам, че сигурно си бил зает да покоряваш света, да живееш свободен, да опознаваш, грешиш и мечтаеш, преди да решиш, че е време да ме срещнеш... Но, виж, през цялото това време аз бях сама. И имаше моменти, в които това така ми тежеше, че чувствах как губя почва под краката си, светът ми изчезваше, а аз оставах в тъмното и чаках, но напразно, Ти да ме спасиш.
Неведнъж съм си казвала, в пристъпите си на ярост, че не си ми нужен, че без теб ми е по-добре, че те мразя, че не искам никога да те срещам. После, разбира се съжалявах горко...

Смятам, че на този свят всяко нещо си има място и време, които са определени по начин, който в повечето случаи на нас ни се струва нелогичен, хаотичен, преждевременен или прекалено късен. В действителност, дали това е така, не знам... Но винаги съм си мислела, че когато му дойде времето, Ти ще се блъснеш в мен и ще ми подкосиш коленете, ще отнемеш дъха ми и ще ми го върнеш с целувка...
Често съм си те представяла
Идвал си при мен в най-различен облик. И, уви, смешното е, че все още не знам какъв цвят са очите ти. Дали си висок, чернокос или светъл, дали ръцете ти са големи и силни... Дали пиеш кафето си сутрин с цигара, слагаш ли захар... а мляко? Обичаш ли крем карамел? Ставаш ли рано или си поспиваш до късно? Обичаш ли кученца, а малки деца? Докосваш ли нежно или си малко по-груб, но все пак обичащ... Мисля, че е време вече да ми дадеш отговор за всички тези въпроси.

Не искам да изглеждам нетърпелива или че препирам нещата, но все пак, моля те, ако е възможно, свържи се с мен в най-скоро време, при първа възможност! Ще ти пратя писмото в бутилка от парфюм, надявам се да го получиш!

И все пак, ще те почакам още малко, защото, сигурна съм,
ЩЕ СИ СТРУВАШ!

http://ladyzone.bg/article/vashiat-blog/priznavam-si-ne-vinagi-sam-te-obichala.html

Бавно

И през цялото това време те нося в себе си. Като товар, като бреме... Като дамга. Името ти е написано на челото ми, издълбано е в гръдния ми кош и винаги на върха на езика ми. Пари ми, пречи ми, но не мога да се оттърва от теб, защото си се врастнал като бурен. Пуснал си корените си и пиеш от жизнеността ми...

 Болест. Треска. Обладаване. Отрова. Бавно.

Замъгляваш мислите, но не като алкохол и не като дрога. А както само ти можеш. Дълбаеш. Отвътре. А аз виждам синьо. И теб. Малко дъжд, но той не е важен... 

Тъжните момичета пушат по много

Отпивам тишина, преглъщам леко и заспивам. Отново сама в тъмната стая...
Самотата е избор или наказание, но и в двата случая се преглъща трудно. И не защото понякога не е добре дошла, и не защото може лесно да я преодолееш като отидеш сред хората. А защото дори тогава си сам в своя свят и нарисуваните ти вятърни кули. Някога някъде някой ще се сблъска с теб и ще добави своята самота към твоята. Тогава, за известно време двамата ще сте самотни заедно, но после, ще осъзнаете, че не сте вече сами, че имате нещо, което е трудно за описване, но лесно за изпитване.

Отивам до прозореца и бавно запалвам цигара. В тъмното чувам само собственото си разбито сърце. Издишам дима и с треперещи премръзнали пръсти си дръпвам отново...
Да бъдеш себе си понякога е трудно, дори когато си напълно сам. Още по-трудно е, когато не си. Другите те съдят без да те познават, завиждат ти за неща, за които не си са завиждане, харесват черти в теб, които ти не притежаваш и не виждат, че всъщност, всичко от което имаш нужда е някой да те прегърне. Човешката близост е рядко срещано явление. Тя е като призраците - говори се за нея, но се среща рядко или пък изобщо може и да не се сблъскаш с нея през целия си живот. Всичко зависи от това дали искаш или не, колко и как си готов да дадеш на другия, от какво си готов да се откажеш.
Леглото е празно и твърде голямо за мен. Отказвам да спя тази нощ, страх ме е. От какво ли? От това, че утре ще се събудя и пак ще съм сама...
Децата сънуват кошмари, но винаги има кой да ги успокои след това. Винаги може да спиш при мама и тати когато сънуваш страшни неща. Когато пораснеш обаче кошмарите стават по-страшни, но няма кой да те успокои и топло легло, в което да се мушнеш изплашен... В това се крие една от най-големите трагедии на живота ни - губим цялото си време в опити да открием някого, който да ни пази от собствените ни страхове.
Кошмарът ми е почти завършен. Навън започва да се развиделява. Изпушвам и последната цигара. Вече нямам и тази утеха. Тъжните момичате пушат по много...

  

Понякога и на Рапунцел не й е до песни...

   Вярно, че кулата е висока, но пък от нея се открива прекрасна гледка. Вижда се всичко, за което може да си мечтаеш: морето, полетата, небето, планините, цветята, птиците... Не ми трябва нищо друго, освен да стоя на прозорчето и да наблюдавам света. Той е чудесен от тук, но аз зная, че ако сляза там, долу, няма да е същото. От всякъде дебнат опасности, пошли хора, готови на всичко, за да измъкнат от теб, каквото им се харесва... Затова аз си стоя в кулата. На топло и сигурно. Утре ще дойде и мама...
   Какво правя през цялото време ли? Ама как какво! Реша си косата! По три пъти на ден - един път след като стана, до преди обяд. Втори път след обяд до вечерта. И трети път преди да си легна... Знам, много е изморително. Но ми остава и малко време да погледам през прозорчето... Тогава съм истински щастлива. Тогава усещам почти, че живея. Тогава мечтая да тичам боса през тревата и да плувам в реката. Рисувам в съзнанието си картини най-прекрасни. И вярвам, че някой ден те ще станат реалност. До тогава, си стоя тук, в кулата. Понякога пея. Но понякога не ми е до песни...
   Тогава, когато е черно навън и още по-тъмно е в кулата, вътре. Тогава се свивам и плача насън. Тогава не ми е до песни. Сънувам небето и птица една, която се издига лека като пух и още по-бързо се спуска. Каца на малкото кръгло прозорче на моята кула. Аз също докосвам небето оттук. Малко ми трабва, когато се протегна на пръсти. Усещам, почти, че летя, още малко остава и ще бъда свободна. Но в този миг, в която се отделям от перваза на прозорчето, се събуждам в тъмната кула. Отивам до прозореца, поглеждам навън и виждам милион светлники... На хора, които в този момент се радват, танцуват наволя. На хора, които се раждат отново, на хора които умират. И чувам далече песента на хиляди малки съдби. Тогава, тогава се свива сърцето ми, тогава разбирам, че и там не е лесно. Тогава, приятели, дори на Рапунцел не й е до песни...

Първият ми черен косъм

Винаги съм била бяла. От както се помня. Добра и чиста, непорочна, искрена и истинска. Дотолкова  предвидима и безинтересна, че станах безцветна. За мен и светът е лишен от пъстрота. Той обаче е черен, за разлика от мен. Така си живеем в неизказано взаимно разбирателство – баланс. Той ще е черния, а аз – бялата. Заедно сме сиви. Монотонни. Безветни. Другите цветове не са ни приятели. Те са шумни, безпардонни, безразсъдни, щури, хаотични. Аз съм подредена, тиха, мълчалива...

Никога не съм признавала, дори пред себе си, едностранчивата противоречивост на моя светоглед. Той е бял и черен. Сив! И толкова. Нещо може да бъде само такова, каквото е. Може да бъде свършено и направено само по един начин. Няма друг. Ако някой ми каже обратното, то аз го отписвам като неразумен и ненадежден. Аз съм права. Той греши...

Цветното не ми се нрави. В него липсва стил, изтънченост и вкус. Няма я философията, липсва екзистенциалността. Черно-бялата фотография е по-скъпо произведение на изкуството от цветната. Това доказва моята теза. И аз триумфирам.

До тук добре. Но винаги нещо в безупречната ми теория, в която съвсем успешно убеждавам другите хора, доказвйки я така, че те и „гък” не могат да кажат, ми се е струвало недоизпипано. Сякаш нещо липсва и сама не мога да се доубедя в правотата си. А това се превръща в проблем, защото не мога сама да си вярвам. Бяла ли съм, черна ли съм? Или нещо друго?!

Тази бръмка не ми дава мира от край време. Другите хора, изглежда, са в съвсем непротиворечиво съжителство със самите себе си. Това ме дразни и човърка най-дълбоките кътчета на моето Аз. Нима не мога да съм като другите?! А защо пък трябва да съм като тях? От къде на къде пък ще си мисля, че съм нещо повече, различно? Нали не съм нарцис, сноб, егоист? Или пък съм? Дотолкова ли интровертността ми ме е отдалечила от чисто човешкото, че аз сама не мога да се позная и почвам да се отвращавам от себе си? Много въпроси, а още по-обезкуражаващото е, че трябва да им отговоря сама.

Първо, дълбока глътка въздух, после – кафе. След това пауза. Проблясък. И, ето! Заглеждам се в собствената си бяла коса. Там виждам не друго, а косъм с цвят, който никога не съм притежавала. Наличието му само по себе си говори, че теорията ми е грешна. Докато тя се руши с гръм и трясък пред ужасените ми очи, в съзнанието ми изниква голата истина. Бялото съдържа в себе си цялата палитра хроматични цветове. Те го правят спокойно и чисто, балансирано и истинско. Без тях то нямаше да съществува. Олекна ми и смъкнах ръката си, която в неистов момент, бе тръгнала да откъсне моят пръв черен косъм.

23.08.2012, Русе

More tea, loneliness?

Чаша чай?
Но е малко студена, извинявай...
Нямам време да я стопля.
Докато те чаках тя изстина три пъти.

Бях направила бисквити,
но извини ме, няма да те почерпя.
Те се натрошиха на парченца,
докато подреждах снимките ти в рамки.

Те пък, снимките ти, избледняха.
Виждаш ли, от слънцето е сигурно...
Аз исках да ги гледам всеки ден пред себе си
и затова така изтъркани са... от вълнение.

Чакай, къде тръгна? Не си отивай!
Нали сега дойде при мен за малкто да ме видиш...
Зная, че при теб това е винаги все кратко свиждане,
което ще осмисли занапред годините и дните ми.

Ох, добре. Довиждане! До скоро!
Да ми пишеш, чуваш ли?! Когато имаш време.
Посещавай ме по-често, моля те...
Само обещай - не ме забравяй!

За този, който не чака...

Ще напиша думите, а после ще ги изтрия, смачкам, залича, защото искам и не искам да ги чуеш. Ще опитвам пак и пак да облекча, накак си да замаскирам ръбовете, на които можеш да се одраскаш. Иска ми се, формата да е овална. Като купол на ротонда... позлатена. Но олтара да е бял, безцветен даже. Без излишни украшения. За да бъде още по-трудно да се съсредоточа в изповедтта си...

Ще напиша думите, а после ще събирам смелост да ти кажа. Ще драпам, ще късам, ще драскам и ще преобличам себе си и белите облаци. Ще ги подреждам в ред, ще се протягам да ги стигна и ще ми се иска да приличат на късчета захарен памук или слончета с големи и къдрави уши. Може после да подхлъзна себе си и да се спусна по дъгата... да достигна същността и най-накрая да изплюя бисерчето. Да ти кажа честно, то дълго стоеше заклещено в гърлото ми. Пречеше ми, задъхвах се и ми беше трудно, когато ядях сладолед. Но все пак е бисерче – има си ръбчета, пък и на слънце блести много хубаво. Не исках да ти го давам, защото знам, че не обичаш лъскави неща. Те те отблъскват,защото събират твърде много светлина върху себе си, а ти винаги си бил самият център, в който се събират лъчите на слънцето... Аз пък ги обичам, защото си нямам светлинка. При мен тя винаги е била изкуствена – свещички, крушки (любими са ми шарените)... Затова си събирам блестящи неща, за да блестят върху мене...

Ще пиша, може би дни, седмици или дори години, не знам. Ще изписвам мастилници, ще преписвам тетрадки, ще чертая полета за датите. А ти ще стоиш отстрани и ще мислиш, че пак нещо вглъбено измислям как да отнема от твоята или нечия друга светлинка... А моята изповед, всъщност е проста. Няма как да оставят отпечатък върху нея годините. Тя не е искане, молба или прошка. Тя не е декларация, нито заявление. Тя е толкова трудна, колтото и е лесна. Но ми е невъзможно да я опиша с два-три реда. Още повече, когато трябват четири или пет... Аз искам тя да е в едно изречение, кратко, лаконично и ясно.

Когато го напиша, ще ти кажа... може би ще бъде нещо като „Може ли да подчертая със зелено, колко много искам в необятната ти шир да се изгубя?”. Но това ми звучи някак сухо, сигурно защото „шир” е твърде малка дума, макар и необятна... Какво ще кажеш за „Благодаря ти, че ми позволи да плувам в песъчинките на нашата пустиня.” Но „пустиня” носи аромат на дъжд, ето затова и тези думи ще изтрия...

Няма как да те опиша. Ти си буря, ураган, торнадо, дъжд, но също меки капчици, които ме спасяват, когато кожата ми гори в маранята на лятото. Ти си малките искрички, които хвърчат от лагерния огън и ти се струва, че аха-аха и ще те опарят. Аз обаче не се пазя, а дори сама подлагам длан, за да ги уловя и да усетя как прогарят дупчици в ръцете ми. Ти си солените кристалчета, които се отлагат върху златната ми кожа, когато водата се изпари от мен, в късния следобед на плажа...

ТИ СИ...