Сиреч, и да искаш и да лепиш и кърпиш, със стари чувства, нови не се градят. Не може да събереш чертите на всичките си предишни любовници и да получиш перфектната си половинка. Колкото и рационално да звучи в главата ти, очите на Жоро, усмивката на Петър, вкусът на Андрей, тембърът на Иван, чувството за хумор на Виктор и силните ръце на Димитър просто няма как да не се превърнат в гротескна картинка, ако решиш да я пресътвориш. Виж, на всеки му липсва по нещо. На кой сърце, на кой умение да изразява емоциите си, на някои пък чисто и просто речников запас. И ти не си идеална, кво? Ама ти поне знаеш какво искаш, така ли?
Идеализираш нещо отдавна отминало и мъртво и го превръщаш в своя муза, защото...? Така правят великите писатели? Май много си внимавала в часовете по БЕЛ в гимназията, евала мойто момиче. Обаче мотивът за невъзможното завръщане в поезията на бате ти Димчо, е романтичен и екзотичен само там, при него. Сори.
Сега ще ти издам една тайна. И аз съм като теб. Дъвча и предъвквам дъвканото докато не остане какво да преглътна, че дори и след това. Плюя кръв, ама не спирам. На това му се вика мазохизъм май. И за да не ставаме по-жалки в собствените си очи го маскираме с депресия, поезия, изкуство, алкохол. Тва последното е супер бохемско, нали? Чаша розе и тих трак на заден фон. Червените ти нокти щракат по клавиатурата, а ти спираш само, за да отпиеш и да издишаш дим от цигарата, която пак е изгоряла наполовина в препълнения ти пепелник. И това ти е достатъчна утеха.
Така е по-лесно, всъщност. Връщаш се към тръпката на миналото, като наркоман, който си припомня еуфорията от дозата. Там ти е сигурно, плуваш в свои води. Болката ти е толкова позната, че няма нужда да я регистрираш, тя е била винаги там, но теб ти е кеф да я човъркаш. Идеализираш някакъв мъж. Очите му какви били, ама как те докосвали, какъв бил залезът когато те е целувал, как сте се разделили и сега как новата му щяла да страда и тя като теб. Ама всъщност неиство искаш да знаеш, че не е щастлив сега, въпреки цялото щастие което му пожелаваш. Новата любов я наричаш "оная пача" презрително и тайно гледаш снимките и като внимаваш да не лайкнеш нещо, търсиш и някой кусур. Грозна е. Да, спокойно много е грозна. Ама си ляга до нея. Ти отдавна не си в главата му и колкото и да се опитваш случайно и небрежно да му припомняш за себе си, толкова по-отчаяна изглеждаш отстрани.
Ще си позволя да ти дам съвет, който ми се иска аз самата да последвам. Осъзнай се! И спри да се самосъжаляваш. Остави миналото там, където е. И спри да се връщаш и да копаеш гробовете на отдавна погребани чувства. Те не ти дават истинска тръпка и емоция за живот. Намери себе си, сложи си червило, постни си селфи в Инстаграм и почни да живееш в настоящето. Другото е хорър по Мери Шели, сеш се?
