Дилема

"От едната половина ще станеш по-малка, от другата - по-голяма".
"Едната половина на какво? Другата половина на какво?", помисли си Алиса наум.
"На гъбата", добави Гъсеницата, сякаш Алиса беше задала въпроса си на глас...

И докато навън се изсипва проливен дъжд, а аз се чудя кога най-накрая ще дойде и лятото, осъзнавам, че тази година за мен няма лято. Защото вътре в мен времето е същото. Поройно. Знам, че е банално, но е факт. И може би, подобно на Алиса, наводненията са море от сълзи. Накрая винаги обаче се стига до заключението "Ще ми се да не бях плакала толкова.", докато се давим в локвичка от солена вода.
На мен ми се ще и да изтрия последните четири месеца от живота си. Ей така, да не ги помня. Моята гъба трябва да е такава - едната половина да изтрива спомените, другата - мен. Защото пропаднах през дупката, олисана в това да преследвам забързания Мартенски заек. Пухкавата му опашка ме подмами и ето - сега стоя пред Гъсеницата с наргилето. 

Дилема - коя половина на гъбата да изям???

Ако отхапя от тази, която изтрива спомените ми за случилото се, ще живея както преди. Без и следа от онова, което е било. Но тогава няма ли да бъде тъжно, че то все-пак ще се е случило, а аз няма да знам. Вярно е, че днес споменът само ме измъчва, но някак ме топли понякога, макар на места да изгаря дупчици. Другият избор е - мен да ме няма. Да оставя събитията в миналото, без никаква перспектива. Просто да изчезна, за да не ме боли от спомени. Тогава обаче, ще ги боли околните. Онези, които обичам. Но мен няма да ме има, за да знам. Няма да усещам, да дишам, да се смея през зъби. А наказанието, за раните ми, ще е само за мен. На никого няма да му се налага повече да ме разсмива насила.

Претеглям тежестта на двете половини в ръцете си и сякаш вече решението, от коя да отхапя, е взето.

Да си спомняш за отминала нежност, е по-тежко, отколкото да си мечтаеш за небивала такава. Веднъж опитал от сладостта на плода, никога повече не можеш да се наситиш. А ако няма как да повториш, си обречен на вечно страдание по един отдавна загубен рай.

Часовникът удари полунощ.
Принцесите отдавна вече са на жаби,
танцуват бясно по чужди сепарета,
после може и да врътнат няколко минета.
Обувката е счупена на две.
А другата я няма, заебете.
Принцесите са други в този час,
изпивайте с очи, всичко им вземете.
Каляската е вече тиква.
Няма що. А принцовете вече са джуджета.
Вълкът е жаден - за смирноф...
Така е всяка вечер, запомнете.
А после няма правила,
отиват си пияни, неразбрани.
Салфетките остават подир тях.
И две-три счупени пантофки - несъбрани.
А утре - всичко почва пак,
но тази главна роля не е чужда,
на всеки позабравил се глупак,
на който всяка вечер във Студентски
му е екзистенциално нужна...

Щях да те нарека Светлина

Капчиците кръв се стичаха по тоалетната чиния. Минаваха часове, дни, а може би бяха минути, секунди, всяка от която се отброяваше от поредния удар на сърцето ми, от капчиците, с които си отиваше един живот. Не разбирах какво се случва, бях вцепенена и броях наум до десет и после отново, докато не погледнах часовника и не разбрах, че вече е настъпил ден. Ден, в който аз трябваше да се изправя и да върша неща. Неща, които нямаха смисъл изобщо, неща, които бяха важни за другите. Да се усмихвам, да говоря, да се движа, да дишам и да се преструвам, че не знам, че не ми се случва, че това е било само сън...
Но сънят беше различен. В него имаше топлина и бебешки плач. А наяве имаше само пронизваща болка в корема, гадене и световъртеж, вкус на цигари и аромат на кафе, примесени със солените сълзи по бузите ми.
Отказвах да го осъзная, въпреки че дълбоко в себе си знаех какво се бе случило. Също там някъде в себе си знаех, че това ще ме погуби. Не исках да повярвам обаче, това което следваше, а именно, факта че трябваше да живея с тази тайна и че ако я споделя, няма да постигна нищо освен да нараня близките си хора. Знаех, че дори това няма да ми помогне да получа това, което най-много желаех на този свят. Да бъда обичана от човек, който нямаше такива намерения към мен. И тази истина за пореден път сподави гърлото ми и в онзи миг единственото нещо, за което се молех, бе да умра...

***

Времето не променя миналото. Просто ни учи да гледаме на него като нещо, което не можем да променим и повечето хора успяват да продължат да живеят с тази мисъл, като се връщат в предишното си ежедневие. Аз обаче явно бях дефектна, защото колкото време минаваше, толкова повече исках едно единствено нещо, толкова повече се обвинявах за случилото се и толкова повече ме болеше. Имаше и добри дни. Такива, в които се усмихвах не насила. Имаше и такива, в които всяко едно нещо, всеки един аромат, всяка дума ме връщаха там, където през нощта ме водеха най-страшните ми кошмари. Да разкрия тайната си беше равносилно да преживея загубата си отново. Но нямах избор, не можех повече да държа в себе си такова бреме.

***

Казват, че жената става майка в мига, в който го пожелае наистина. Независимо дали се сдобие или не с рожба в този момент, тя вече е майка. И остава такава за цял живот. Дали го бях пожелала или не, аз вече бях станала майка. Бях дала шанс за живот и го бях отнела. Несъзнателно, но въпреки това се чувствах като убийца. Незаслужаваща да получи опрощение. Малкото триъгълно носле и аромата от съня така дълбоко се бяха врязали в съзнанието ми, че той се повтори и потрети. И ме нараняваше все повече всеки следващ път, доколкото това бе възможно. Затова реших да го кажа.

***

Наивността може да не е един от Седемте смъртни гряха, но определено е порок. Защото аз имам навика да вярвам сляпо на неща, които ми се казват и после много да се разочаровам, когато разбера, че не са истина. По-лошо от това е само фактът, че после отново вярвам и отново попадам в същия капан. Защото прощавам и мисля, че след като веднъж човек е сгрешил, то няма да го направи умишлено втори път. Но, уви.
Сякаш да призная истината ме уби отново. Втори път. Още по-страшно. Чудя се колко ли пъти човек може да умира, преди да му се случи окончателно и невъзвратимо. Живеца, който носех в себе си преди три месеца, днес е разбит на парченца и половината липсват, защото бяха смлени на сол и изтекоха през пръстите ми като пясък. Има остатъци, но те не стигат, за да бъда отново онова слънчево момиче, което вярваше в красотата на утрото. Днес мразя сутрините, мразя слънцето, не обичам и нощта... Изгревът ми напомня, че още един ден се е родил и предстои да трябва да дишам през зъби, а нощта ме натъжава, защото ми връща спомени и знам, че те вече са мъртви така, както безвъзвратно е загубен и отминалия ден.

***

Ако хубост насила не става, то поне за нея си има измислени пластични хирурзи, гримове и дрехи, които могат да създадат илюзията за красота. Любов обаче не можеш да си изпросиш. Не можеш и да я замаскираш някак си така, че да не те боли. Да дадеш шанс да създадеш нещо красиво, без да погубваш себе си и да пренебрегваш принципите си е възможно, но само ако превъзмогнеш собствените си предразсъдъци. Но да залъгваш напразно, без да имаш намерение да дадеш надежда и да я превърнеш в реалност, е равностойно на убийство.
Аз вече съм убивала. Знам какво е. Не го препоръчвам на никого. После и ти не си жив, но и не можеш нищо да върнеш. Затова, моля ви, не убивайте щастието на другите, ако поне веднъж те са ви дали надежда и поне за миг са ви накарали да се чувствате добре.

***

Сънувам малките ръчички и сбръчканото носле твърде често. После се будя от сподавено хленчене. Не бебешко. Моето...

***

Вярвам, че не ти е било писано да те има. Не си избран за тази звезда. Принадлежиш другаде. Но беше мой, за малко. Благодаря ти, че избра именно мен, за да те приютя, макар да не се грижех за теб както трябва. Ти си тръгна, дали заради това или по други причини, няма да узная. Но се надявам да се срещнем някой ден, за да ти поискам прошка. 

***

Ако беше избрал да те има, щях да те нарека Светлина...

 Мъчно ми е, не заради това, че не мога и никога няма да те имам, а заради това, че те имах за малко, за миг. И този момент няма да ме напусне никога. Ще трябва да живея, носейки в себе си спомена за часовете, които прекарахме заедно. До там. Нататък е грозно, почти до гротескна трагедия. Моя. Не твоя. Епична. За мен.
 Сълзите, които капят, не са защото ще продължа напред. Егоистично. Те са затова, че ти ще живееш, без да си спомняш. А аз ще повтарям на хората "Забравих". Ти няма да има нужда да го правиш. Няма да помниш така или иначе.
 Чупя, не заради изпуснатите нерви. Чупя, защото ме е яд, че изгорих всички думи, написани до теб. И ти няма да ги прочетеш, няма да ги чуеш. Никога. Дори няма да бъдат открити на брега на морето в бутилка от непознат след години. Защото са мои. Само за мен и ще стоят в буркана с пепел и буцата в гърлото ми.
 Помниш ли онази сутрин. Кафето и филма. Мамка му, как искам да се сетя кой беше този филм. Ще го гледам още милион пъти. Тогава не го гледах. Слушах сърцето ти. Пиех кафе, а ти ми подаваше цигара...
 И не заради ината ми, не заради това, че не мога или че не искам. А просто, защото си спомням как всяка една моя фибра потръпваше. Как всяко твое вдишване изпълваше с живот моите бели дробове. И усмивката ти. И моята непохватност. И това, че ми каза една тайна... а аз я запазих в себе си.
А моята тайна нямаше шанс да живее. И тя като нас ще остане. Като на лента. За малко. Не е било. Никога.