Изненада. Или не толкова. Знам само, че пътеката, която бях поела водеше към нещо тъмно, което не беше за мен. Но така или иначе си научих урока. Това, което приемах като любов, се оказа нищо повече от банално изпитание, през което е почти наложително да премине всяка девойка, по пътя към разбиването на детските й илюзии, за да се сблъска с реалността и да осъзнае не какво е, а какво не е любовта.

Любовта не е във виното и цигарата с коз, в опиянението на алкохола, димните изпарения и дефлорацията, без обаждане на другия ден. Любов не може да се търси в отчаяните обаждания и безброй съобщения, в унизителното умоляване, тръшкане и пролетите сълзи. Защото за любов не се моли. Тя не е в надеждата, че някой ден ще се получи. Защото няма. Точка. Дори с цената на загубен живот в зародиш. Любовта не е и в песните на Ищар, безумните истории и истеричния смях на някой, който може само да разсмива, но и да разплаква и да обижда. Няма я в шеснадесетчасовия сън и еуфорията като от спускане по безкрайна водна пързалка. Само че басейнът е празен. Там няма обещания, защото така е по-лесно и се спи с чиста съвест. Няма любов и в пияните съобщения и серенадите по телефона. Шоколадите и бърканите яйца за закуска, в скандалите и чупенето на посуда. Не е там. Не е и в човека, с когото няма за какво да си говориш, но пък и не ти трябва, защото е по-забавно да слушаш отколкото да споделяш. Любовта не е изчукването във вип тоалетните на чалготека. Няма я и в ревността и привидната защитническа роля. Това не е любов. Както и отмъщението.

Не беше любов и самоунищожителната въртележка, която не спираше да се върти, но на всяко завъртане не пропуснах да се кача, като само сменях седалката. Не затягах колана. Не ми трябваше. Затварях очи и си казвах, че такова нещо няма. Вече съм го преболяла, затъпила съм очакванията, мисля се за велика. Но не отмъщавах на никого освен на себе си. И после – изненадата… Може би, все още вярвах в любовта.

Знам, че сигурно съм от тия, дето „стават” и „не са за изхвърляне”, но не мога да се меря с дългокраките слаби силиконови красавици или онези, които носят пролетни листенца след себе си с естествената си красота, както и с онези, които имат самочувствието и харизмата на Мария Антоанета. Не съм и толкова интересна, нито толкова интелигентна. За сметка на това съм почти вечно замислена за екзистенциални  проблеми. Плача когато гледам малки котенца и чета „Малкият принц” по 15 пъти годишно. И когато се притеснявам се лигавя, играя го „боли ме шмайзера”. Или говоря твърде много и дразнещо или мълча с дни. Не обичам да излизам, но когато го направя е „един път”. Смея се твърде шумно и говоря цинизми, страх ме е от гръмотевици твърде много, обичам да готвя, но не винаги ми се получава, пия горещ шоколад и ям пуканки посред нощ, спя по много или не спя изобщо. Наивна съм и твърде привързваща се. Изглеждам жалко-нуждаеща се. Пуша по много или не пуша с дни. Споря със себе си, но се съгласявам с другите. Когато нещо не ми харесва, почвам да упорствам, после съжалявам и се срамувам от себе си. Несигурна съм, постоянно. Не обичам тълпи, но ме е страх и когато съм сама. Страх ме е от старостта, но не и от смъртта. Не умея да губя хора, но те лесно ме губят мен. И всеки път си мисля, че нямам с какво да задържа никого, защото не си струвам. Няма да те моля да го правиш. Вече съм приела, че никой не остава насила. Или иска, или – не.  Но сега съм повече от сигурна в едно – аз искам.

 

Искам да си говорим – за всичко. Без баналности и ограничения. Искам да те познавам. Да знам как си пиеш кафето, кой е любимият ти цвят, какво обичаш да ядеш. Какво сънуваш. От какво те е страх. Какво обичаш да четеш, да гледаш, да слушаш. Кое те вбесява и кое – успокоява. Какво минава през главата ти, когато навън вали и коя е последната ти мисъл преди да заспиш. Коя е най-голямата ти слабост. Дали предпочиташ кучета или котки. Коя е била любимата ти приказка като малък, която си карал мама да препрочита. Какво е семейството ти. От коя страна на леглото обичаш да спиш. За какво си мечтал. Какъв си искал да станеш. Коя е първата ти любов. Обичаш ли я още? Кой е любимият ти анимационен герой. Вярваш ли в извънземни. А в духове? А в Бог? Какво искаш за Коледа? Кое е най-лошото нещо, което си правил? За какво съжаляваш и за какво – не. Какво си представяш след 10 години. Страх ли те е от смъртта? Какво в себе си мразиш и кое обичаш. Искаш ли деца, колко…  Коя страна искаш да посетиш. Кой език би искал да знаеш. Кои са приятелите ти. Какви са разочарованията ти и какви успехите. Какво те възбужда и кое не ти харесва. Срамежлив ли си или пък имаш самочувствие. Вярваш ли в случайностите или в съдбата. Обичаш ли черния хумор. Изпадаш ли в странни състояния и настроения. Кой е любимият ти сладолед…. Искам да знам всичко това и много повече. Да ми позволиш. Да искаш да знаеш тези неща и за мен…

Да видиш в очите ми, това, което никой досега не си направи труда да открие. Ако го има. И да не те е страх да останеш. Защото аз не изисквам. Макар привидно да е така. Едно от най-тъжните неща е да си свикнал да страдаш и това вече да не те учудва. Напротив – да си изумен когато стане обратното. Спокойно – винаги се надявам на най-доброто, но съм подготвена и очаквам най-лошото. Защото знам какво не е любовта. Но не спирам да опитвам да разбера какво е. И не знам дали греша, но ми се стори, че може да се крие в шоколадовите ти очи и широката усмивка с малки зъбки и розови венци. Страхувам се да ти го кажа, защото знам, че няма да ти хареса и ще те изгубя. Както губя всичко, когато си позволя да се отпусна…

Но ти обещавам това – никога няма да ти обещая завинаги. Няма да искам повече от сега и евентуално утре. Ще те ядосвам и ще ти се сърдя, но винаги ще се опитвам да разбера. Ще премълчавам когато усещам, че е глупаво и ще казвам, когато се тревожа наистина. Ще ти споделям и ще искам да знам как е минал денят ти. Ще те оставям намира, когато искаш да си сам и ще се сдържам едва-едва да не проверя как си. Ще искам да ме учиш неща, са ми помагаш и да ми даваш съвети. Не винаги ще ги слушам. Няма да искам от теб да ми правиш изненади и да ми купуваш неща. Отдавна вече знам, че не съм принцеса. Но няма да се сдържам и ще те радвам с най-малките неща, които мога да измисля, само за да видя усмивката ти. Ще ти се кача на главата. И ще ти дойда в повече… Но не искам да ти преча да сбъднеш мечтите си. Ако мога, искам да помогна, за да ги осъществиш. И искам да осъществя моите. И колкото и да се опитваш, моите демони винаги ще са най-силни и винаги в главата ми. Но съм готова да ги преборя. Само, моля те, не си тръгвай още.

Падане, без парашут, без въжета, без омекотяване на удара. В очакване на сблъсъка. Без криле. Интересно е.