Вампириа

Целувал ли ви е вампир? Не, не от ония в блюдкавите тийнейджърски романи. Не от онези блестящите, безсмъртните, красивите и тайнствените. Не. Целувал ли ви е вампир грозен и страшен, хлъзгав и блед, вонящ и разлагащ се, гнусен и надменен. Усещали ли сте дъха му върху шията си, противен и зловонен? Потръпвали ли сте от ужас, когато дългите му кокалести пръсти се впият в плътта ви и си проправят път към онова, което ги храни и поддържа живи? Прегръщали ли сте убиеца си в страстна схватка, водеща до целувка по-страшна, но по-истинска от всеки чифт жадни и влюбени устни, впивали се във вашите? 

Аз съм.

Той идва в стаята ми всяка вечер. Всяка нощ пристъпва бавно до леглото ми и протяга разлагащите се си пръсти към одеялото ми. Отмята го и примъква мъртвото си тяло до моето. Студено, хлъзгаво, вонящо, впиващо се до костта ми, смучещо кръвта ми, мечтите ми, желанието ми за живот. Той е моят любим. Моят любовник, моят приятел, съветник и спътник. Той е до мен, в леглото ми, в главата ми, в гърдите ми винаги когато всички други са далеч. Устните му слети с моите, смучещи живот и вливащи отрова... Така близки и познати, чак почти приветливи и вкусни, са единствената утеха, която ми остава, когато всеки близък и скъп човек се отметне от мене с погнуса. 

Често си мисля, че срещите ми с него и любовните ни нощи, са ме превърнали в негово копие. Разлагаща се плът, празни очи и студен гръден кош. Плашещи, неприятелски, отблъскващи. Пропъждат всяка искрица любов друга от онази смъртната, която той ми дава. Карат всеки да извърне поглед и да каже "Тя е болна", "Бягай!", "Мрази я!"...

О, да... Болна съм. Болна съм от недокосване, от неразбиране, от нелюбов и нещастие. Болна съм от изоставяне, болна съм от неамбициозност, от счупени мечти и неспособност за завръщане. Болна съм от много обичане, от обещания и от много, много тръгнали си хора. Болна съм от порастване. Това последното е смъртоносно и е най-страшното. Симптомите са втрисане, главоболие, безпричинен плач, осъзнаване на грозното и възприемане на неизбежното. Страничните ефекти от лечението могат да включват примирение, празнота, затъпяване и най-лошото - самозаблуда. Болна съм и затова лежа, разрязана на две с отворен гръден кош и бавно биещо порязано сърце. Болна съм и затова съм превързана на седем места. Болна съм и затова ми вливат лъжи на системи. Но организма ми отхвърля лечението. Отказва да приеме още лекарства с плацебо ефект. Тялото ми не е способно да понесе повече самотност, повече реалности и счупени амбиции. То не може да оздравее без влюбени ръце, а кой обича да целува вампири?

Та, целувал ли ви е вампир? От ония, дето те изпиват като за последно, жадни и алчни, да не би да дадеш на някой огризките. От онези, дето са мъртви отдавна, но се впиват в сърцето ти и дълбаят до кокал, за да извадят всяка надежда, че някога някой ще ви обича и че някога всичко ще бъде наред. О, колко сладка е тая вампирска целувка. Толкова съкровена, лична и истинска... Само тя обещава и не изоставя, само тя е там в края на деня.

Целувал ли ви е вампир? Ако не е, значи сте нещастници.

Смокиново лилаво

"Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос"

Силвия Плат

 

 

Ела при мен, ще те чакам там, далече от всички заблуди. В обгръщаща приветлива прегръдка на смокиновото дърво, в омарата на августовски припек. Ако можеш, ела без спомени, чист като плаха сърна. Ще те чакам под купола, който притиска света ми. Свита в лилава тъга.

Ще повтарям, за да си повярвям сама, за да ме видиш по-жива и цяла пред тебе от всякога.

"Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам".

 

Дъхът ми ще запотява стъклото и ще усещам как все повече се наваля небето към мен, а смокините започват да падат изсъхнали в краката ми. Но аз ще те чакам. Ти ела.

Ела в лилавата мараня и остави тъгата си в корените на дървото. Ела, когато няма при кого да отидеш, когато си покорил света и си изкачил най-стръмните планини, преплувал най-дълбоките морета. Ела при мен и зарови лице в пръстта, мека и черна, топла и студена като дом, като усмивка, като милувка на мащеха. Легни до мен и изтрий очите си с косите ми. Излей солта от гърдите си, за да се приспиш с прегръдка. 

 

 

Ако можеш, ела, аз ще те чакам. Умираща под похлупака. Пресягаща се към смокините.
Ела и виж, че съществувам. Ела и ми кажи, че съм сгрешила. Прехапи език и остави алената кръв да падне в полите ми. Ела и си спомни всеки трепет и всяка лъжа. Спомни си колко студено беше в гърдите ти. Приближи се достатъчно, за да прошепнеш в ухото ми колко много ненавиждаш ръцете си, как мразиш езика си, колко грешни са очите ти и колко порочни са гърдите ти. 

 

Разкажи ми колко далече си бил. И колко далече си всъщност сега, когато си под дървото. Пресегни се и откъсни най-зрялата смокиня, а после я стъпчи с нозете си. Разкажи ми за залезите и дните, за устните, които си вкусил и отровата която изцеждаш всеки път щом прехапеш езика си, за да си спомниш за мен. Вдишай лилавия въздух и виж колко черен е този под моето стъкло.

Ако можеш изяж всичките смокини. Ако можеш ми ги дай. Ако искаш, виж колко тежки са краката ми. Ако искаш, прочети живота си в очите ми. Ако можеш, надигни похлупака ми. Ако искаш ме пусни. Вземи страховете ми. Ако можеш, ми прости.

 

Морска болест,
знаеш, че гаденето и слабостта ти
не идват от полюшването на вълните.

Причината е в теб,
някъде дълбоко, по-дълбоко от морето
в сърцето ти.

Там, където
аз идвам бавно и още по-бавно изтръгвам
писъци от гърдите ти.

Не е морето,
по-необятно и по-тъмно от него
е само онова, което предстои.

419

Ще се събудя в 2:15, докато някъде, далече от мене се смееш с цигара в ръка. Ще пусна познатата мелодия, да заглуша тишината от дупката в гръдния кош и шепота на хиляди мракове в главата ми. Ще притворя очи и ще те видя там, където отдавна няма следи от присъствието ти. Ще се вгледам в очите ти и този път, в спомена, ще открия онова, което са ми казвали.

"Ти не си там и никога няма да бъдеш..." А в мене. Ти си там. И винаги ще бъдеш.
Ще крещя, докато вселени звезден прах се вливат в мен и ще отпращам клетви и молби към вятъра, да ги отнесе при тебе, за да те докосна, да ме чуеш.
Ще си те представям винаги усмихнат и гледащ право в очите ми... Ще си те спомням винаги застанал пред мен непоклатим, издишащ струйка дим. Аз си тръгвам. Ти оставаш, зариваш глава в ръцете си и си отдъхваш. Отивам си. А ти си на хиляди стъпки от там, от където тръгнахме.

Ще е 2:22 и ще си представям че се нося по черната вода, а небето е обсипано с безброй звезди. "Не ги броя, вече не", ще повтаря гласът ти, а аз ще шепна "Остани, остани...". Ще се нося, а под мен ще зее бездна, студена, неприветлива и все-пак викаща ме и приканваща с моя шепот "Остани, остани..." Ще мразя очите и впити в ръцете ти, докато потъвам. Усмивката ти ще е последното нещо, което ще изпълни дробовете ми, борещи се за глътка от теб. Ще потъвам безкрайно дълго, докато обвивам косите си около очите ти. Ще отпиваш вино от чаша за кафе. А аз ще се моля тази стая да се срути и да не остави живи сенките ни слети в задуха на януари.

В 3:02 вече няма да ме има. Ще съм на дъното на океана, а ти ще се носиш по тихата повърхност върху ледник, разцепен на две. Ще ти обещая безсъние, но ще знам, че ти не ще си буден в онази сутрин, в която сърцето ми ще спре. Ще ти пожелая "Лека нощ" и ще извадя езика й, за да не лее отрова с думи, които не успяха да отровят мен, но повалиха исполините в гърдите ми. Извиквам името ти за последно, докато целувам разбитите ти колене...

В 4:19 от мен ще е останал само шепот. Празна стая и легло студено много преди ти да го оставиш само мое. Бална зала пълна с кални лачени обувки. И когато затанцуваш, няма да си спомниш мене. Само смътно ще усещаш, че някъде, някой, който носи частица от тебе, вече е свободен. Някой някъде е давал дъхът си за тебе. И вече е издишал.

Прах при прахта. Пепел при празни вселени. А някога бяхме звезден прах.