До днес бях истински ранима,

изнежена до крайност - не, до дно.
Нараняваше ме много всяка рима,
като принцеса - грахово зърно.
Преживявах тежко, като в зима,
всеки тежък ден и всяко зло.
Но в мен принцесата любима,
реши от тук нататък да е тъй -
когато я раняват и й взимат,
да ги убива бавно, като със стъкло.
Да пробожда всички зли езици,
както острите игли потъват в игленици.
Съблякох нежната си кожа.
Измих грижливо всяка синина,
приготвих си стъклата, ножа,
привързах на високо дългата коса.
От днес аз ставам Амазонка -
безстрашна, дръзка, жилеща оса.
От днес не страхувам да убивам,
не ме ранява нищо, даже и да съм сама.

Всеки ден ме учиш на умиране.
А после с часове събирам си парчетата.
И всяка нощ се уча на заспиване.
Но повтарям пак и пак урок будуване.

На класната ти стая й трябва ремонтиране.
Чиновете й отдавна вече всички са изпробвани.
Омръзна ми от повторения и мисля, време е
да премина в по-горно ниво на заточение...

И срок след срок аз все съм за изпитване.
И все не съм готова с материала.
Защото ти ме учиш на умиране,
а аз те уча как да си прощаваш.

Ще пиша за това, което ме боли.
Оставено в онази светла стая.
Задавен смях, две-три сълзи
и много, много искани лъжи.
Заветни думи, алкохолни обещания,
клетви и стенания, забелени очи...

Ще пиша за това, че там ги няма.

Останаха отдавна, някога били.

Едни си тръгват, други влизат
през прозореца с отворени мечти.

Ще ме попиташ кой бе той.
Истината е - не зная.

Но спомена за него ми горчи.

Така оставам в тази задимена стая,
да събирам парчета и да ремонтирам
останалите след присъствието щети.

Не се обръщай. Не търси.
Отдавна вече там ме няма.
От както си тръгнах онази вечер.
Усещах погледа ти във гърба си,
докато се отдалечавах.
Не се обърнах. Само чух форсиране на гуми.
Вече знаех.
Беше за последно.
Там останах. Тук ме няма.
А теб те е нямало през цялото време...

След теб във мен останаха пустини.
Да ме болят със синя необястност.
Не търся оазиси във тях. Знам,
че те отдавна вече в мен са пресушени.
След мен във теб останаха луни.
Да те подсещат с полвинчатата си кратност.
Че с полумесеци, звезди и светлини,
със хиляди огньове пак ще съм горена.
След нас във времето остана дупка.
Прогорена с въглен от жарава.
Да ни подсеща, че луната и пустинята
се срещат всяка нощ, 
ала никога не се приближават....

Защо те мразя

Мразя те, защото си непоколебим. Мразя всяко твое обещание, което не изпълни. Ненавиждам добротата ти пред хората, в която вярваш от сърце не само ти... Мразя всяка дума, която си изрекъл за мен, защото е било лъжа. Мразя примирението ти. Ненавиждам това, че лъжеш себе си и се отмяташ. Как говориш неща, които не мислиш. Или после отричаш, че не си. Мразя всяка твоя интересна история, всяка твоя теория, всяко поучение, всяка доброта. Мразя закъснелите ти думи, самонаказанието ти, вината ти, спокойствието и обвиненията. Мразя те, защото беше миг и вечност. Мразя начинът, по който се усмихваш, мразя и ръцете ти, очите... Мразя те, защото обеща. Мразя те, защото казваш, че страдаш, а не е така. Мразя те, защото бързо забравяш. Успокояваш се, че всичко е отминало. Мразя те, защото аз още дълго ще те страдам. Мразя те, защото искам да не те помня, да не ми обещаваш.

Обещавай на други. Не се разкайвай. Остави ме да те мразя.