Боли ли те сега, любими?
И сладко ти горчи, нали?
Усмивката ми е за тебе,
защото бях така преди.
Не бой се, миличък, ще мине.
Когато мен ме преболи.
Аз знам, че болката ти има име,
не ми го казвай, а ми позволи
да се почувствам като тебе,
когато казваше, че ти не си
това което търся и след време
по-леко ще ми става, но, уви...
На мен ми стана леко вече,
а ти защо сега ми казваш остани?
Нали когато очите са далече,
по-лесно се забравят отстрани.
Боли ли те сега, любими?
И сладко ти горчи, нали?
На мен ми мина и след време
усмивката ми по-малко ще горчи.
Януари, мили, е април.
В мислите ми няма зима.
Ще напъпя като лист,
ще разцъфна като самодива.
Нямам повече търпение!
Искам тук, сега, защото
зимата е наполовина,
а в душата ми април напира.
Да се научиш на търпение,
когато в мислите ти щастието дреме.
Да очакваш някой мил, любим,
а в сърцето да тежи голямо бреме.
То тогава, мили, януари е април.
И тогава никой няма да го вземе!
Въздуха ухае на зюмбюли,
бели и по никое време.
Това, което нощем будна ме държи
не са ръцете ти, които ме прегръщат.
Безсънието не се дължи на бели
обещания, които в спомени се връщат.
Леглото празно е от моята страна,
така в синхрон е с твоята - студена.
Не си прави труда да идваш тук.
От разтояние най-лесно те прегръщам.
Заета да изследвам всеки лунен лъч
как пада по лицето ти, ръцете...
Не се усещам как за миг, навън се съмва,
ето - пак и тази нощ преглъщам,
че ти не си до мен в парадоксална схема.
Това, което нощем будна ме държи
са размисли и празен поглед, задимена стая.
Безсънието ми се дължи на шампанско с ягоди,
ванилов сладолед и захаросани мечти.
Да спя ли?! Сънят е сладостна отмора,
отиваща при малкото щастливци,
които знаят как да са сами.
Да даваш на инат, на пук, нахалост.
Забравила за женската си същност.
Да можеш да прощаваш, да делиш.
И да не хаеш, какво загубваш всъщност.
Това е ориста на всяка, отрекла
се от щастие без път.
Да обичаш него, въпреки съдбата,
да носиш тихо, без да казваш нищо -
своя, че и неговия кръст.
По прашни и затънтени пътеки,
да вървиш към своята Голгота.
Венец от тръни, кръв и пот,
във всяка крачка да те следват,
а ти да ги прегръщаш със охота.
Не можеш да откажеш и да спреш
да си такава - то е наказание от Бога.
На кръста може и да е разпънат мъж,
но жена го е оплаквала до гроба.
Не свеждай надолу
очите си,
те са си същите.
Косите ти
в моите сънища
още са цветни.
Ръцете ти -
те са любимите,
нежните,
ненаситните,
моите.
Пръстите -
помнят,
заричат се,
молят.
И всяка бръчица,
всеки отенък от теб
е в очите ти.
Те са си същите.
И когато годините
счупят лицето ти,
те ще са там -
усмихващи,
сини,
разбиращи.
