И пак тази твоя цигулка,
опъва тънките струни по мен.
И отново чувам звука й.
Нищо че е тихо, тя свири във мен. 
И вече не си спомням аромата
и вече няма го по мен.
Не, не съм дошла за разплата,
не очаквам нищо съвсем.
Това в очите ми не е тъга.
Заблуждаваш се, цигулката е.
Усмихвам се. Добре.
И тази вечер е наръфана луната.
А утре може да изчезне съвсем.
Като мен. Като теб. Като аромата -
тежък и лепкав, горчив и...
Любим.
Цигулката свири, аз тръгвам.
Стъпки няма да оставя след себе си.
Знам, че не обичаш следи.
Те са неприятно припомняне,
че някъде, някога с някого си бил...
Неповторим.

И сто пъти да ме излъжеш
и още толкова да ме раниш,
ти няма да отнемеш усмивката ми даже,
ти мене няма как да ме сломиш.
И сто пъти да ме погубиш
на огъня си бавно ти да ме въртиш,
тогава пак ще те обичам даже,
дори тогава няма да ти кажа, че грешиш.
И сто пъти да ме удариш с думи
и както си поискаш ме въртиш,
аз няма да ти върна повече от щастие,
само ми кажи едно -
Любовта ми как ще заслужиш?
Такава съм - не вземам, само давам.
Дори навън поройно да вали,
чадъра си на заем няма да ти дам,
направо ще ти се подари...
За блага дума - потърси ме,
за ласки, нежност - Добър ден!
Но питам се дали токава даже,
ще мога да  се самоизлъжа,
че си с мен...