За последно те сънувам тази нощ,
после ще си тръгна много бавно.
Този сън ми е познат на памет.
Като пъзел го редя и нощ след нощ,
се изплъзваш като пясък през ръцете... 
Вече спрях да ги броя.
Отминават като в миг ужасно бързо,
ала много бавно се редят, щом настъпи утро.
За последно те целувам пак насън,
после ще се скрия от очите.
Ще те търся само в спомен, мирис, стих и стон.
Само този миг ми остави.
Да те отсънувам.
Обещавам, за последно е...
Оставете ме да спя.
Не ме будете.

Днес осъзнах, че съм преживяла най-големия страх в живота си. Казах "обичам те", когато знаех, че няма да получа същия отговор. Казах "обичам те" и получих тишина. Довиждане. И не ме заболя. Тогава. Бях силна. Не заплаках, а се усмихнах. Положих целувка по бузата и се сбогувах. Днес ме заболя за мъничко. Не защото обичам. Ще обичам въпреки това. И не, защото на мен никога не са ми го казвали...
Просто защото разбрах, че за мен означава много повече да го кажа, отколкото за човека отсреща да го чуе... А това се преглъща трудно.