Измислено

Вярваш ли във вълшебства? Чудеса? В приказки с хепи енд. В Питър Пан и Пипи и Малкия принц, които не искат да пораснат? В Алиса, която търси себе си в омагьосания свят? Аз вярвам. Аз съм всичко това. Идвам от страната на приказките. Нощем гледам небето и си пожелавам на падащи звезди. Търся магически книги и вярвам, че малките вълшебства съществуват на света, така както са малки светулките през август. Просветват в мрака толкова бързо, че ако мигнеш и ги изпуснеш, тях вече ги нама. Но ако наистина си търпелив и вярваш, можеш да ги проследиш и след миг ще започнеш да виждаш, че те са навсякъде около теб. Стига да вярваш и да не спираш да търсиш, да не се отказваш, те са там - малките чудеса, които ни заобикалят.

Аз вярвам. И трудно се отказвам. Затова и вярвам, че срещаме само хора, които трябва да оставят отпечатък, да изпълнят някаква мисия, иначе те не биха преминали през живота ни. То също е част от магията. И не трябва да съжаляваме за нито един човек, който си е тръгнал от нас. Той просто е бил част от друга приказка. Или е спрял да вярва в чудеса и е пораснал. Не ни трябват такива хора. Сериозни. Които да не желаят да се пуснат по течението, без да има значение посоката, която ще поемат, стига накрая да стигнат някъде, независимо къде е това. Пораснеш ли веднъж ставаш скучен. Забравяш какво е да мечтаеш и да вярваш, да не те е страх да обичаш. Започнеш ли да се страхуваш да кажеш "обичам те", то драги приятелю, ти си дълбоко загазил и имаш нужда от помощ. От вълшебство. От чудо.

В такава трудна ситуация се намирам и аз в момента, затова не подценявам сериозността на ситуацията, о, не, в никакъв случай! Знам колко е страшно чувството да се събудиш облян в пот и изплашен, защото си забравил какъв цвят беше роклята на куклата ти Лина, която ти подариха за шестия ти рожден ден. Знам също така колко е трудно да започнеш да свикваш с мисълта, че в света на възрастните ти никога не си нищо специално. Ти си всъщност толкова сив и обикновен, че дори някой коминочистач би те подминал, без да забележи твоите качества, скрити зад неугледния ти вид. Да осъзнаеш, че ти всъщност не си отреден за велики дела. Че нямаш специални сили. Че не нямаш важна мисия. Че дните ти ще минават като дните на всички големи и сериозни хора, забързани във върхушката на това да свършиш това, да направиш онова, сред хиляди задължения, данъци и сметки, ипотеки и картотеки, сред бумащина и списъци за пазаруване, сред съдове в мивката и дрехи на простора, доклади и резюмета, документи и завещания, ъпдейти и софтуер, заплати и заеми, сред "нямам време" и "остави ме сега, имам работа", "идвам след малко", "снощи заспах" и все по-малко "извинявай", "как си", "радвам се, че те има" и най-вече сред все по-малко "обичам те". Ще се превърнеш в човека, който мразеше като дете. Като пощальона, който все закъснява, когато чакаш важно писмо и намусената продавачка в магазинчето на ъгъла. Като татко, който вечно е изморен и мама, която винаги е недоволна. Ще станеш точно като тях. Дори по-лошо.

Освен... ако...

Ако не спираш да търсиш чудесата, ако не спираш да се оглеждаш и да приемаш всеки един ден за ново приключение, нова задача, ново предизвикателство. Ако вярваш, че вълшебства съществуват и запазиш детското в себе си. Ако сънуваш и мечтаеш да посетиш далечни страни и измислени кралства през девет планини в десета. Ако отказваш да си ядеш броколите, но при всяка удобна възможност си отмъкваш по някоя вкусотия от долапа. Ако приемаш всяко изгубване като нов път към някъде. Ако четеш повече книги и мислиш, че всяка от тях е реалност. Ако обличаш шарени дрехи и ядеш сладолед за вечеря, ей така, от време на време. Ако казваш "прости ми", "липсваш ми", "ти си важен за мен", "облечи се по-топло". Ако нощем гледаш звездите и си пожелаваш, онова което искаш най-много да се сбъдне. Тогава. Само тогава, може би, ти няма да изгубиш магията. Тогава, може би ще откриеш каква е твоята мисия и ще спасиш света от злото. Тогава, ти ще бъдеш значим и щастлив. Тогава детето в теб ще се гордее с възрастния човек, в който си се превърнал.

Писък

"После от частицата сперма създаваме съсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасният Творец!" 
                                                                                                (Сура Муаминун, 14)

Ръцете на Азар се потяха, зъбите скърцаха в опит да спотаят онова, което тя искаше да прикрие. Челото и гореше, а някъде под слънчевия сплит къркореше гореща лава. В слабините и нещо се разкъсваше и си проправяше път, борещо се за първата си глътка въздух. Азар впиваше ноктите си в бедрата и дишаше учестено, кокалчетата и бяха побелели от болката, а зениците и бяха разширени. Стори и се, че светлината е по-друга, сякаш по-ярка и в същото време някак смътна, тъй като не места виждаше петна и очертанията на неопредели предмети в стаята.
Една греда от тавана се бе отместила и през пролуката в слънчев лъч танцуваха прашинки, които падаха върху бялата покривка на масата и създаваха отсенки на посипаните розови листенца от вазата, която бе пукната и отдавна в нея нямаше нито вода, нито живо растение.
Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. Ще дойдат всеки момент, нямаше да я оставят. Трябваше само да потърпи малко...
Поредният спазъм я накара рязко да отвори очи и да се наведе напред, дишайки учестено. Кичур мокра коса изпадна от забрадката и и падна на челото. Седейки така, разкъсвана от ужасна болка, Азар се загледа в отражението си в локвата, която се бе образувала между раздалечените и крака. Беше бледа, много бледа. Устните и бяха изпръхнали до кръв, а от зелените и очи се сипеха сълзи, които се сливаха със солената пот, избила на лицето и. Жената, която виждаше в това размазано отражение, нямаше нищо общо с момичето, което тичаше по поляните с нацъфтели макове и див невен и събираше мащерка в полите си. Онова момиче бе изпълнено с надежда и любов. То вярваше. Вярваше, че някъде там съществува сила, която си знае работата.
Не. Азар вече знаеше. Нямаше съдба. Нямаше Аллах. Нямаше нищо. Нищо освен безграничната болка в утробата и, която щеше да донесе на бял свят още едно същество, чието битие щеше да е изпълнено с безсмислено страдание. Азар искаше да го изтръгне, да разкъса плътта си с голи ръце и да прехапе връвта, която я свързваше с плътта на детето. Да го погуби преди още да е успяло да изплаче, а после да остави кръвта си да изтече и да се слее с локвата между краката и, солта и потта от челото и... Сърцето и биеше като лудо и тя сграбчи кърпата на главата си и я свали с едно рязко нервно движение. Черните и къдрици се разпиляха пред лицето и като завеса и полепнаха по шията и. Тя сгъна кърпата на три и попи избилите капки по челото и над горната устна, после отново се хвана за двете страни на стола и за пореден път преброи до десет. Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. За всичко, но не и за това, което се случваше в момента.

"... И ви сътворява Той в утробите на майките ви ­ творение подир творение в три тъмнини. Това е Аллах, вашият Господ! Негово е владението. Няма друг Бог освен Него! Как тогава бивате отклонявани?"
                                                                                                (Сура Зумар, 6)

 Януари. Бяла снежна пелена и топъл наан. Мирисът на дървени въглища във въздуха. И Азар. Седна пред прозореца с чаша чай в ръка. Мама Назир се усмихва и говори нещо. Азар вижда, че устните и се движат, знае, че Махмуд и Саид се гонят из къщата, усеща как над главата и таванът "танцува", усеща вибрациите на пискливите им гласчета, долавя полето, което голямото радио на Мама Назир излъчва и вижда че слепоочията и се стягат и тя се напряга да отличи думите, да възприеме онова, което то излъчва. Ръцете и за миг спират да чистят шушлките зелен боб и остават на място във въздуха. Азар оставя горещата чаша чай и отива до нея, поставя ръка на рамото и и с поглед търси отговор на това, което я плаши. Мама Назар хваща длната и и успокоително я гали. Усмихва се. Не е това. Няма страшно. Той е добре... Сърцето и бие като на малка птичка, готово е да хвръкне. Масуд. Масуд е добре... Ръцете и инстинктивно посягат към корема и и тя го хнаща, сякаш да се увери, че това, което е там е защитено, на сигурно и топло.
Минава полунощ. Вълна горещ сок се надига в корема на Азар и тя става рязко. Мама Назар и прави запарка от седефче. Гледа я различно. Подава и къс хартия.
"Моли се на Аллах да не е момиче. Нищо добро не я чака. Масуд е мъртъв."
Азар отпива от чая невиждаща думите, които са пред очите и. Не е истина. Не е...
Прекарва остатъка от бременноста си в стаята си. На леглото. Плете. И чете. И се моли. Моли се очите и да бъдат като неговите. Моли се той да се върне. Но той е шахид. Мъченик за свободата. Герой. Снимката му виси на стената в дневната, в рамка с инкрустирани полумесеци. Ще я нарече Афифа. Чиста. Знае, че ще е момиче. И вярва, че няма да позволи нищо лошо да и се случи. Да не страда, да е щастлива...

 

Болката отново я кара да отвори очите си. Става и почти смешно. Гъделичкащо, парещо, сякаш спомен с нещо грешно в него. Как е могла да вярва, да се моли, да се надява. Мама Назар беше права. Нищо добро не я чака. Нито нея, нито Афифа. Саид го нямаше. Мама Назар беше мъртва. А в гърлото и гореше пожар. Няма свят, на който тя и детето да са добре. Защото за тях нямаше надежда. Азар се почувства малка, незначителна и жалка. Чакаше цяла вечност да дойде помощ, докато тя се мъчеше и плачеше в кирпичената колиба, която бе останала цяла след като през април бомба падна върху къщата им. Тогава Азар беше навън, на пазар за прежда. Когато се върна, от дома и не бе останало нищо. А заедно с това и спомените, надеждите и молитвите. Вярата, че ще осигури добър живот на детето си.
Майката на Саид я нямаше вече. Мама Назар никога не се научи да използва жестономичния език, но караше Масуд да и пише бележки. После, когато той замина, караше Саид. Често той се дърпаше, не искаше. А и допускаше много грешки. Но все-пак беше нещо. И я караше да се усмихва. Днес, Азар не знаеше вече какво е чувството да се разтегнат мускулите на лицето и. Беше забравила какво е да се задъхаш от смях и да не можеш да си поемеш въздух. Истината бе, че сълзите на Азар нямаха стойност. Молитвите и бяха безполезни. Надеждите - съсипани, а бъдещето и - неясно.
Тогава тя взе решението, което се въртеше в главата и от много време насам. То проблясваше в ъгъла на масата до пропуканата ваза. Острието хвърляше слънчеви зайчета на стената отсреща, а малките прашинки от процепа на тавана полепваха по стоманата.
Жилите на ръцете и се опънаха до край, когато тя се опита да стане от стола. След известни усилия тя успя да се добере до масата. Зъбите и скърцаха, ръцете и трепереха, но решението и беше непоклатимо. Азар хвана ножа и го насочи към пъпа си. Погали за последен път корема си. После затвори очи и се свлече на колене.
Някъде дълбоко в гърлото и се изтръгна първият и последният и писък. Писък, който остана нечут, дори и от нея.