Измислено

Вярваш ли във вълшебства? Чудеса? В приказки с хепи енд. В Питър Пан и Пипи и Малкия принц, които не искат да пораснат? В Алиса, която търси себе си в омагьосания свят? Аз вярвам. Аз съм всичко това. Идвам от страната на приказките. Нощем гледам небето и си пожелавам на падащи звезди. Търся магически книги и вярвам, че малките вълшебства съществуват на света, така както са малки светулките през август. Просветват в мрака толкова бързо, че ако мигнеш и ги изпуснеш, тях вече ги нама. Но ако наистина си търпелив и вярваш, можеш да ги проследиш и след миг ще започнеш да виждаш, че те са навсякъде около теб. Стига да вярваш и да не спираш да търсиш, да не се отказваш, те са там - малките чудеса, които ни заобикалят.

Аз вярвам. И трудно се отказвам. Затова и вярвам, че срещаме само хора, които трябва да оставят отпечатък, да изпълнят някаква мисия, иначе те не биха преминали през живота ни. То също е част от магията. И не трябва да съжаляваме за нито един човек, който си е тръгнал от нас. Той просто е бил част от друга приказка. Или е спрял да вярва в чудеса и е пораснал. Не ни трябват такива хора. Сериозни. Които да не желаят да се пуснат по течението, без да има значение посоката, която ще поемат, стига накрая да стигнат някъде, независимо къде е това. Пораснеш ли веднъж ставаш скучен. Забравяш какво е да мечтаеш и да вярваш, да не те е страх да обичаш. Започнеш ли да се страхуваш да кажеш "обичам те", то драги приятелю, ти си дълбоко загазил и имаш нужда от помощ. От вълшебство. От чудо.

В такава трудна ситуация се намирам и аз в момента, затова не подценявам сериозността на ситуацията, о, не, в никакъв случай! Знам колко е страшно чувството да се събудиш облян в пот и изплашен, защото си забравил какъв цвят беше роклята на куклата ти Лина, която ти подариха за шестия ти рожден ден. Знам също така колко е трудно да започнеш да свикваш с мисълта, че в света на възрастните ти никога не си нищо специално. Ти си всъщност толкова сив и обикновен, че дори някой коминочистач би те подминал, без да забележи твоите качества, скрити зад неугледния ти вид. Да осъзнаеш, че ти всъщност не си отреден за велики дела. Че нямаш специални сили. Че не нямаш важна мисия. Че дните ти ще минават като дните на всички големи и сериозни хора, забързани във върхушката на това да свършиш това, да направиш онова, сред хиляди задължения, данъци и сметки, ипотеки и картотеки, сред бумащина и списъци за пазаруване, сред съдове в мивката и дрехи на простора, доклади и резюмета, документи и завещания, ъпдейти и софтуер, заплати и заеми, сред "нямам време" и "остави ме сега, имам работа", "идвам след малко", "снощи заспах" и все по-малко "извинявай", "как си", "радвам се, че те има" и най-вече сред все по-малко "обичам те". Ще се превърнеш в човека, който мразеше като дете. Като пощальона, който все закъснява, когато чакаш важно писмо и намусената продавачка в магазинчето на ъгъла. Като татко, който вечно е изморен и мама, която винаги е недоволна. Ще станеш точно като тях. Дори по-лошо.

Освен... ако...

Ако не спираш да търсиш чудесата, ако не спираш да се оглеждаш и да приемаш всеки един ден за ново приключение, нова задача, ново предизвикателство. Ако вярваш, че вълшебства съществуват и запазиш детското в себе си. Ако сънуваш и мечтаеш да посетиш далечни страни и измислени кралства през девет планини в десета. Ако отказваш да си ядеш броколите, но при всяка удобна възможност си отмъкваш по някоя вкусотия от долапа. Ако приемаш всяко изгубване като нов път към някъде. Ако четеш повече книги и мислиш, че всяка от тях е реалност. Ако обличаш шарени дрехи и ядеш сладолед за вечеря, ей така, от време на време. Ако казваш "прости ми", "липсваш ми", "ти си важен за мен", "облечи се по-топло". Ако нощем гледаш звездите и си пожелаваш, онова което искаш най-много да се сбъдне. Тогава. Само тогава, може би, ти няма да изгубиш магията. Тогава, може би ще откриеш каква е твоята мисия и ще спасиш света от злото. Тогава, ти ще бъдеш значим и щастлив. Тогава детето в теб ще се гордее с възрастния човек, в който си се превърнал.