Писък

"После от частицата сперма създаваме съсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасният Творец!" 
                                                                                                (Сура Муаминун, 14)

Ръцете на Азар се потяха, зъбите скърцаха в опит да спотаят онова, което тя искаше да прикрие. Челото и гореше, а някъде под слънчевия сплит къркореше гореща лава. В слабините и нещо се разкъсваше и си проправяше път, борещо се за първата си глътка въздух. Азар впиваше ноктите си в бедрата и дишаше учестено, кокалчетата и бяха побелели от болката, а зениците и бяха разширени. Стори и се, че светлината е по-друга, сякаш по-ярка и в същото време някак смътна, тъй като не места виждаше петна и очертанията на неопредели предмети в стаята.
Една греда от тавана се бе отместила и през пролуката в слънчев лъч танцуваха прашинки, които падаха върху бялата покривка на масата и създаваха отсенки на посипаните розови листенца от вазата, която бе пукната и отдавна в нея нямаше нито вода, нито живо растение.
Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. Ще дойдат всеки момент, нямаше да я оставят. Трябваше само да потърпи малко...
Поредният спазъм я накара рязко да отвори очи и да се наведе напред, дишайки учестено. Кичур мокра коса изпадна от забрадката и и падна на челото. Седейки така, разкъсвана от ужасна болка, Азар се загледа в отражението си в локвата, която се бе образувала между раздалечените и крака. Беше бледа, много бледа. Устните и бяха изпръхнали до кръв, а от зелените и очи се сипеха сълзи, които се сливаха със солената пот, избила на лицето и. Жената, която виждаше в това размазано отражение, нямаше нищо общо с момичето, което тичаше по поляните с нацъфтели макове и див невен и събираше мащерка в полите си. Онова момиче бе изпълнено с надежда и любов. То вярваше. Вярваше, че някъде там съществува сила, която си знае работата.
Не. Азар вече знаеше. Нямаше съдба. Нямаше Аллах. Нямаше нищо. Нищо освен безграничната болка в утробата и, която щеше да донесе на бял свят още едно същество, чието битие щеше да е изпълнено с безсмислено страдание. Азар искаше да го изтръгне, да разкъса плътта си с голи ръце и да прехапе връвта, която я свързваше с плътта на детето. Да го погуби преди още да е успяло да изплаче, а после да остави кръвта си да изтече и да се слее с локвата между краката и, солта и потта от челото и... Сърцето и биеше като лудо и тя сграбчи кърпата на главата си и я свали с едно рязко нервно движение. Черните и къдрици се разпиляха пред лицето и като завеса и полепнаха по шията и. Тя сгъна кърпата на три и попи избилите капки по челото и над горната устна, после отново се хвана за двете страни на стола и за пореден път преброи до десет. Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. За всичко, но не и за това, което се случваше в момента.

"... И ви сътворява Той в утробите на майките ви ­ творение подир творение в три тъмнини. Това е Аллах, вашият Господ! Негово е владението. Няма друг Бог освен Него! Как тогава бивате отклонявани?"
                                                                                                (Сура Зумар, 6)

 Януари. Бяла снежна пелена и топъл наан. Мирисът на дървени въглища във въздуха. И Азар. Седна пред прозореца с чаша чай в ръка. Мама Назир се усмихва и говори нещо. Азар вижда, че устните и се движат, знае, че Махмуд и Саид се гонят из къщата, усеща как над главата и таванът "танцува", усеща вибрациите на пискливите им гласчета, долавя полето, което голямото радио на Мама Назир излъчва и вижда че слепоочията и се стягат и тя се напряга да отличи думите, да възприеме онова, което то излъчва. Ръцете и за миг спират да чистят шушлките зелен боб и остават на място във въздуха. Азар оставя горещата чаша чай и отива до нея, поставя ръка на рамото и и с поглед търси отговор на това, което я плаши. Мама Назар хваща длната и и успокоително я гали. Усмихва се. Не е това. Няма страшно. Той е добре... Сърцето и бие като на малка птичка, готово е да хвръкне. Масуд. Масуд е добре... Ръцете и инстинктивно посягат към корема и и тя го хнаща, сякаш да се увери, че това, което е там е защитено, на сигурно и топло.
Минава полунощ. Вълна горещ сок се надига в корема на Азар и тя става рязко. Мама Назар и прави запарка от седефче. Гледа я различно. Подава и къс хартия.
"Моли се на Аллах да не е момиче. Нищо добро не я чака. Масуд е мъртъв."
Азар отпива от чая невиждаща думите, които са пред очите и. Не е истина. Не е...
Прекарва остатъка от бременноста си в стаята си. На леглото. Плете. И чете. И се моли. Моли се очите и да бъдат като неговите. Моли се той да се върне. Но той е шахид. Мъченик за свободата. Герой. Снимката му виси на стената в дневната, в рамка с инкрустирани полумесеци. Ще я нарече Афифа. Чиста. Знае, че ще е момиче. И вярва, че няма да позволи нищо лошо да и се случи. Да не страда, да е щастлива...

 

Болката отново я кара да отвори очите си. Става и почти смешно. Гъделичкащо, парещо, сякаш спомен с нещо грешно в него. Как е могла да вярва, да се моли, да се надява. Мама Назар беше права. Нищо добро не я чака. Нито нея, нито Афифа. Саид го нямаше. Мама Назар беше мъртва. А в гърлото и гореше пожар. Няма свят, на който тя и детето да са добре. Защото за тях нямаше надежда. Азар се почувства малка, незначителна и жалка. Чакаше цяла вечност да дойде помощ, докато тя се мъчеше и плачеше в кирпичената колиба, която бе останала цяла след като през април бомба падна върху къщата им. Тогава Азар беше навън, на пазар за прежда. Когато се върна, от дома и не бе останало нищо. А заедно с това и спомените, надеждите и молитвите. Вярата, че ще осигури добър живот на детето си.
Майката на Саид я нямаше вече. Мама Назар никога не се научи да използва жестономичния език, но караше Масуд да и пише бележки. После, когато той замина, караше Саид. Често той се дърпаше, не искаше. А и допускаше много грешки. Но все-пак беше нещо. И я караше да се усмихва. Днес, Азар не знаеше вече какво е чувството да се разтегнат мускулите на лицето и. Беше забравила какво е да се задъхаш от смях и да не можеш да си поемеш въздух. Истината бе, че сълзите на Азар нямаха стойност. Молитвите и бяха безполезни. Надеждите - съсипани, а бъдещето и - неясно.
Тогава тя взе решението, което се въртеше в главата и от много време насам. То проблясваше в ъгъла на масата до пропуканата ваза. Острието хвърляше слънчеви зайчета на стената отсреща, а малките прашинки от процепа на тавана полепваха по стоманата.
Жилите на ръцете и се опънаха до край, когато тя се опита да стане от стола. След известни усилия тя успя да се добере до масата. Зъбите и скърцаха, ръцете и трепереха, но решението и беше непоклатимо. Азар хвана ножа и го насочи към пъпа си. Погали за последен път корема си. После затвори очи и се свлече на колене.
Някъде дълбоко в гърлото и се изтръгна първият и последният и писък. Писък, който остана нечут, дори и от нея.