Домъчня ми за тебе. Как е там, горе... на твоята малка планета? Зная, не казвай... все същото. Розата, боабабите, залезите... Често ли ги гледаш? Да ти призная, напоследък, аз гледам само залези, по 24 пъти на ден.
Отдавна беше (или беше вчера), когато ти ме остави на Земята, някъде в пустинята, до един кладенец. Взе си кутията с овцата и се върна на своята малка планета, за да поливаш своята роза. Виж, аз те разбирам напълно. Имаш си задължения, а там, от където идваш, няма кой друг да ги свърши, защото всичко е тъй малко и тъй крехко... като теб самия.
Много залези и много дни минаха пред очите ми, но аз не спрях да гледам към небето и да търся твоята звезда. Да излъчва светлинка и да гори в тъмното, за да ме стопли и да ми припомни, че някога, макар сега да си далеч от тук, си бил тук, при мен на Земята. На хората не им трябват криле, но, ах как ми се иска сега аз да имам чифт бели криле, които да ме отведат при тебе. Да, да, зная, че е тясно там при теб и че няма да мога да остана дълго. Но поне за малко, да съм близо и да зная, че ти не си измислен...
О, мой Малки принце, ще ти призная нещо... Когато поисках от теб да ме опитомиш аз не знаех всъщност в какво се забърквам. Мислех си, че така ще те имам завинаги. Защото, нали знаеш, ти си отговорен за това, което опитомяваш, както си отговорен за своята роза. Само че, аз така и не разбрах защо ти избра розата пред мене и защо не ме взе със себе си...
Липсвам ли ти, Малки принце? Ти на мене ми липсваш ужасно. И често се връщам в онази пустиня, до онзи кладенец, където ме остави. И чакам. Гледам към небето и си представям как ей-сегичка ще отворя очи и ти ще си седнал на ръба на кладенеца и ще ми разказваш за местата, на които си бил. Как вятъра ще полюшва къдриците ти и как аз ще вдишвам от аромата ти, донесен ми от полъха. Пия от водата на кладенеца и си спомням колко сладка беше тя, когато я пиехме двамата. Опитвам се да си втълпя, че и сега тя има същия вкус... но напразно. Горчи ми...
Горчиво ми е сутрин, когато се събудя. Горчиво ми е всеки четвъртък в 5 следобяд, когато очаквам всеки един шум да са твоите едва доловими стъпки. Но най-много ми горчи, Малки принце, вечер, когато се сетя как те болеше тогава и как аз исках да ти помогна, а ти ме спря... И си отиде.
Понякога сещаш ли се за мене? Помниш ли, че освен розата си, ти опитоми и мене? И макар твоята роза да не е като останалите рози и да е капризна, но красива и да има нужда от теб... Малки принце, аз също не съм като другите. Ти ме опитоми и сега аз не знам къде да отида. Защото розата ти може да има нужда от поливане, но аз имам нужда от обичане.
Та... домъчня ми за тебе. Какво ново? Розата, боабабите, залезите... Зная, ти си зает да поливаш и изкореняваш. Прости ми. Отивам да изпратя поредния залез.
Завинаги Твоя,
