Tuesday 31 March 2015



1.           Нурзад
1990 година
Появил съм се на този свят в късната есен на 1990-та година, във време в което улиците на моя роден град са били почти изцяло разрушени след  десет годишна война и последвалата след нея гражданска война. Първата ми глъдка въздух и първото ми изплакване се слели с писъците навън, заглушени от грохота на поредната бомба, разрушаваща поредния дом и оставяща още едни деца сираци, на произвола на съдбата, без право на избор, освен да хванат оръжието и да се присъединят да се бият на страната на талибаните. Кабул. Моят Кабул. Кабул, който аз не помня...
След оттгелянето на окупацията на Съветските сили през 1989 година и затихването на муджахидинските и партизанските брожения, родителите ми празнували заедно с другите жители на града. За първи път от 10 години, можели да се разходят свободно по улиците на някогашния красив град, сред днешните руини, които с нищо не подсказвали, че там някога е царял мир. Ликували, пеели и се радвали. Въпреки загубите, лишенията, мизерията и смъртта, която дебнела от всеки ъгъл, жителите на Кабул водели своя победоносен марш, убедени че е дошъл краят на техните мъки, краят на кръвопролитията и началото на един по-добър живот. Решени, че на всяка цена ще възстановят разрушенията и ще върнат предишния блясък на родния си град, те нямали ни най-малка представа, че над главите им дебне нова опасност. Още смърт, още разрушения, още сираци, още хиляди разплакани майки... По това време, сложни политически задкулисни игри между управляващите и съседен Пакистан, планирали опустошителна бомбандировка, която целяла да срине Кабул със земята, за да могат комунистическите сили в лицето на Пакистан да се настанят на мястото на заличената република.
Майка ми била детска учителка, а  баща ми имал своя сергия за зеленчуци в Шахри Кохна. Аз съм първото дете в семейството. В деня, в който съм се родил, про-комунистическото правителство на Мохаммед Наджибула и движението на муджахидините водели поредното ожесточено сражение, вземайки стотици невинни жертви. Писъците на майка ми, която дарявала живот, били заглушени от писъците на стотици други майки, които губели децата си в този един момент. Раждането ми останало незабелязано и незначително на фона на вилнеещата наоколо смърт. Един нов живот на фона на хиляди други загубени, е по-скоро статистика, която хората подминават с наведена глава, отколкото повод за радост и празненства. Тъжната истина е, че никой не знаел колко ще продължи и този нов живот и дали няма да свърши още преди да е започнал, задушен под отломките на срутила се от поредната бомба сграда. Смъртта и войната вървят ръка за ръка, вечни другари, обединени от обща съдба. Там новият живот няма място.
Нарекли ме Нурзад, роден със светлината. И в действителност светлината изигра ключова роля в живота ми. Тя бе единственото, което ми оставаше в мигове на пълна тъмнина. Водеше ме по пътя, който си бях избрал предварително. Търсех я през цялото това време. За да я открия и да я подмина...
Много по-късно осъзнах, че първата си марифа съм получил още в мига на раждането си, в онзи момент, в който първата глъдка въздух за мен, е била последната за някой друг. В онзи миг, в който наоколо се е ширела само смърт, пред мен се откри тайната на живота. Не си спомням друго, само две очи. Винаги съм смятал, че този спомен е фалшив, тъй като е невъзможно да си спомням собственото си раждане. След това заключих, че това е твърде ясна представа, заради разказите на родителите ми,  които съм слушал стотици пъти. Но нещо не се връзваше в цялата история. Очите. Тези очи, които мислех, че са именно очите на моята майка. Но нейните очи са топъл тъмен шоколад. А тези очи бяха светли, изпълнени със светлина. Светлината, която ме водеше от този момент насетне. Очите, които не спирах да търся. И тогава знаех, те са моята марифа.

2000 година
Само месец след  десетия ми рожден ден, улиците на Кабул бяха покрити с тънка бяла пелена. Рядко се случваше да вали сняг, но тази година получихме изненада. Снегът покриваше руините и правеше града да изглежда някак по-приветлив, по-чист, по-гостоприемен. Силите на Обединения фронт, предвождан от Ахмад Шах Масуд, и силите на талибаните, продължаваха да водят безмислената си гражданска война, влачейки след себе си още трупове и разрушения.
 Родителите ми бяха решили да останат в Кабул, въпреки всичко. Все пак той бе техния дом. Но в последно време, дочувах, че вечер, когато си легнех, те спорят, шушукат разпалено. Веднъж не се сдържах и отидох на пръсти до вратата на спалнята им, за да разбера каква е работата. Майка ми искаше да избягаме. Първо в Пакистан, после да заминем на запад. Запада, който в представите ми бе олицетворение на Рая. Утопия, която бе така близо и така далече, свободата, която жадувахме, порядките, които не познавахме и обещанието за един по-добър живот.  Баща ми упорстваше. Не искаше да напуска Афганистан, въпреки че трезво преценяваше ситуацията. След някоя и друга година, ако останехме живи и дома ни – цял и непокътнат, щях да стана на 13 и талибаните щяха да искат да се присъединя към тях. Баща ми беше твърде възрастен и почти инвалид заради диабета и него не го закачаха, но и заболяването му също го спираше от това да предприеме такова рисково пътуване.
Да съберем парите не беше проблем. Отдавна нямаше къде да се харчат спестяванията в Кабул. Не останаха магазини. Нямаше и стока. Натрупаните с годините пари щяха да стигнат, след като продадем и част от имуществото си, тъй като нямаше как да го вземем със себе си. Не това спираше баща ми. Не го спираха и приятелите и роднините, които щеше да остави тук, защото повечето от тях отдавна бяха или мъртви, или емигрирали, а малкото останали тук се готвеха да избягат. Не го спираше и надеждата, че нещата ще се оправят, нито визията за едно по-светло бъдеще. Спираха го две неща: спомените, от които му бе трудно да се откъсне – спомени от един отминал живот, за един свободен Кабул, за детството, за което ми разказваше във вечерите, когато сирените ни принуждаваха да се крием в мазето – и инатът му. Неговия проклет инат, който надделяваше винаги, във всяка една ситуация и неведнъж почти бе струвал живота му.
Баща ми беше от онези хора, на които не може да се противоречи. Характера му беше твърд и неотстъпчив. Не си позволяваше да бъде мекушав и да показва слабостите си. Рядко и по особено непохватен начин изразяваше обичта си към мен и братята ми. Не обичаше да говори за чувства и сантименталности. Всъщност не обичаше да говори много. Не беше от религиозните фанатици. Не подкрепяше опитите на муджахидините да свалят про-комунистическото правителство. В деня, в който съветските войски окупирали Кабул през 1979 година, той се радвал, защото смятал, че руснаците ще донесат равенство и благоденствие на Афганистан. Не беше върл привърженик на режима, но смяташе, че живот под знака на комунизма е по-добър, от живот на разрушения и война. И донякъде беше прав. Но не бе видял нищо добро от Червената армия. Само потисничество и пролята кръв. Вярата му в едно по-добро бъдеще за страната му отдавна бе отлетяла.
Произлизаше от заможно търговско семейство и беше наследил имоти и пари след смъртта на дядо ми. Баща ми бе мъдър човек и бе спестил всеки възможен афган за семейството си. Майка ми бе голямата му любов. Били обещани един на друг още от деца. Израснали заедно и той винаги знаел, че тя ще стане негова жена. Не бе поглеждал друга през живота си. В деня на сватбата им, когато тикнали огледалото под кърпата, за да могат да срещнат очите си, той за първи път й казал, че я обича. Това бил и последния път. Не че не я обичаше, той даваше всичко за нея. Просто не обичаше да говори за това. Често се вглъбяваше в собствените си мисли и мисля, че те не бяха много светло място. След време започна да пие. Колкото по-зле ставаше обстановката, толкова повече той се отдръпваше от нас, от света наоколо. Разболя се от диабет. Остаря преждевременно. Опита се да откаже пиенето, но напразно. Не беше сприхав, не се караше и никога не бе посегнал на мен, на братята ми или на майка ми. Но виждах с очите си, как всеки изминал ден, той се отдалечава от нас и не знаех как щеше да свърши това.
Когато чух за какво спорят родителите ми не се изплаших, напротив – зарадвах се. Исках да се махнем от тук. Всеки ден страхът изпъваше вените ми. Отдавна повечето ми приятели и семействата им бяха напуснали Кабул. Някои от тях останаха сираци. С очите си виждах как малко по-големите от мен момчета биват въоръжени с автомати и пратени като жертвени агнета на бойното поле. Не издържаха и ден... С ужас виждах как се издължавам и порасвам и осъзнавах, че скоро ще дойде и моят ред. Боях се от този момент. Предпочитах да умра. Не можех да си представя да убия човек.
Затова перспективата да напуснем Кабул ме въодушеви и тайно се надявах майка ми да успее да спечели този спор. Те, разбира се, не трябваше да разбират, че съм дочул разговора им. Но аз щях да се опитам всячески да ускоря този процес. В съзнанието ми изникнаха картини на градове, в които никога не съм бил и хора, които не познавах. Някак си винаги съм знаел, че живота ми няма да се развие тук. Тук нямаше как да открия това, което търсех. Знаех, че моята орис е другаде. В онова, което ме водеше в съня ми. Онзи сън, който ми показваше неща, които не разбирах, но които ме омагьосваха и пленяваха. И най-вече очите, онези очи, които трябваше да открия на всяка цена.
Те със сигурност не бяха тук, в Кабул. Още повече при положение, че никой не очакваше, че тук съвсем скоро обстановката ще се влоши още повече. Защото никой не смяташе, че това беше възможно.
**
Помня деня като че беше вчера. Дванайсти ноември. Денят, в който започваше ваканцията, денят който чаках с нетърпение. Вече бях планирал какво ще правя през почивните дни. Мама ми беше обещала, че ще ме заведе в работилницата за хвърчила на майстор Хасан и ще ми купи онова, което си избера. После щях да го пускам заедно с Юсуф. Мурад беше още много малък за тези неща. Щяхме да си играем на криеница и билюри. Аз, разбира се, щях да съм главатаря. После щяхме да отидем на кино, да гледаме филми с индианци, а на връщане да си купим лимонада и кебаб от ъгъла на Шах Шахид и Абаджи. Ако завалеше сняг, щяхме да се замяраме със снежни топки. Едвам-едвам се приканих да затворя очи и най-накрая да заспя. Вълнението ме бе обхванало и нямах търпение слънцето да изгрее.
 Събудих се от далечен тътен и сирените, предупраждаващи за опасност. Звукът, който се бе впил във вените ми, просмукъл в кръвта ми, каращ ме да настръхвам. Скочих от леглото си, събудих Юсуф, вдигнах Мурад от леглото му и тръгнахме към зимника. Мама пое бебето от ръцете ми и ми нареди да помогна на татко. Сирените виеха зловещо, а тътените ставаха все по-ясни, все по-близки. В далечината се виждаха пожари и проблясваха експлозии. Чувах писъци в далечината, докато се опитвах да преместя татко на инвалидната количка. Движенията ми бяха отсечени, механизирани и оттренирани заради десетките пъти, в които ми се бе налагало да ги повтарям напоследък. Спомних си първия път, когато сирените завиха и чух приближаващия се тътен. Тогава се вцепених от ужас и не знаех какво трябва да правя. Стоях неподвижно, докато слушах как Мурад плаче, а мама крещи тичайки по коридора. Костваше ми неимоверни усилия да повдигна баба и да го снеса в мазето. Днес усетих, че извърших това с огромна лекота. Вярно е, че той бе отслабнал доста, но и аз бях заякнал. Жилите на ръцете ми бяха изпъкнали, бях станал по-пъргав, по-здрав, бях заякнал неусетно. Стигнахме до стълбището, повдигнах баба, а мама взе количката. Слизането по стълбите ми се стори безкрайно.
В момента, в който вече приближавах последното стъпало се чу оглушителен тътен и нещо горещо и силно ме бутна в гърба и аз полетях напред, изпускайки татко, се приземих по лице в тъмното мазе. Изведнъж всичко ми се стори прекалено тихо. Усещах топлина на тила си и влага под гърдите си. Опитах се да помръдна, но не успях. 

***

Струйка пот се стичаше по челото ми. Не виждах нищо. Надушвах мирис на изгоряло, а в устните си усещах вкус на кръв. Опипом стигнах до стената и опитах да стана. Краката ми не ме държаха. Пулсираща болка пронизваше лявата част на главата ми. Всичко беше странно тихо. Започнах да викам, да крещя. Но колкото и да напъвах белите си дробове и гласните си струни, нищо не излизаше през устата ми. Тъмнината беше непрогледна, а тишината ме убиваше. Усетих две ръце, които ме хванаха и ме разтърсиха. Малко по малко започнах да фокусирам и очите ми различиха силуета на мама. От носа й течеше кръв. Тя ми говореше, ръкомахаше, но аз виждах само как устните й се мърдат. Ужасът в очите й, сълзите в очите й... не можех да помръдна и не чувах.