Преди да се събудиш

Не съм сигурна колко време стояхме така. Но несъмнено мога да твърдя едно: можех да прекарам вечността, можех дори да умра с глава опряна на гърдите му, слушайки неравномерните удари на сърцето му, усещайки как гръдният му кош се надига с всяка поета глътка въздух, която изсвистяваше през ноздрите му и леко гъделичкаше врата ми.  Можех да се закълна, че през нощта той казваше името ми тихо, като повей, като ехото, което се повтаряше в съня ми, докато той лежеше до мен, вплел дланите си в косите ми. 
Винаги когато спях сгушена в него го сънувах. Той влизаше в главата ми и създаваше с мен живота, който нямаше как да имаме в реалността. Но в сънищата беше повече от истинско. Там, само там можехме да крачим по улиците ръка за ръка, да ядем сладолед и да ходим на кино. Там, в онзи свят, живеехме и остарявахме заедно, там изживявахме онова, което иначе си оставаше само мечта. 
Всеки път той ме питаше няма ли как да спрем времето. Не искаше слънцето да изгрява и затъмняваше прозорците, смъкваше щорите, гасеше осветлението и се опитваше да си втълпи, че все още е нощ, а изгрева и утрото далеч. Толкова далеч, че да успеем да побелеем между четири стени, да изговорим всички приказки, да прочетем всички книги, да изгледаме всички филми, да изядем всички сладки на света и да се наситим на устните си, без да оставяме следи от присъствие. Всеки път аз му отвръщах, че няма да спя, за да мога да бъда по-дълго с него. И всеки път се предавах и първа заспивах на рамото му, докато той ме гъделичкаше с мигли и шепнеше нещо в ухото ми, нещо на някакъв екзотичен език, нещо което и днес той твърди, че е тайната с която ме омагьосва.

Това утро беше различно. По-друго от всички останали, в които сърцето ми е бивало свито и нетърпеливо, изплашено, че пропуска нещо важно... Тази сутрин светлината бе по-друга, някак не толкова страшна, някак мека, успокояваща... падаше върху нас и осветяваше малкото ни островче на спокойствието. Лежах сгушена в него и всеки мой мускул се беше отпуснал, всяка фибра на тялото ми бе потънала в него. Лежах и се опитвах да запомня всеки детайл така познат и понякога толкова далечен за съзнанието ми. Дълбоката гънка на носа му, снопчетата косъмчета по дългите пръсти на ръцете му, сега отпуснати и вплетени в моите. Опънатите вени на предмишниците, малките подвити възглавнички на ушите му, светлата релефна бенка в основата на врата му. Познавах ги толкова добре, сякаш бяха част от моето, а не неговото тяло. И въпреки това имах нуждата да ги докосвам, да прокарвам пръсти по кожата му, за да знам, че той е истински, че е до мен и спи спокойно като бебе...
Този път е различно. Това бе казал предишната вечер. И наистина беше. Усещаше се не само в светлината и пианото на съседа, което иначе друг път вбесяващо, сега бе някак приятно гъделичкащо сетивата ми. Притворих очи и светлината, пианото и миглите му ме пренесоха в пищна барокова градина.  Представих си, че съм принцеса и тичам през необятните като лабиринт градини на Версай, а той ме гони и вика името ми, неастига ме и нежно отърква нослето си в моето. Този път наистина беше различно. Виждах го в очите му, докато ме гледаше втренчено сякаш изучаваше за първи път чертите на лицето ми. Усещах го в устните му, които сякаш познаваха всяка извивка на моите, но все-пак ги целуваха за първи път. Долавях го в гласът му и начинът, по който ми говори, в думите, които някак по-мъдри, по-свободни, по-леки се лееха в тъмнината и не оставяха диря в тясното пространство между вплетените ни тела. Усещах го и този път се чувствах лека. Неочакваща. Само благодарна, че и този път изпитах щастието да го имам до себе си. 
Вече свикнала, че той идва и си тръгва, винаги близо до мен, винаги далече до следващата среща, до следващия шепот. Трезвен. Не импулсивен. Без да бърза, без да се отдава на онзи инстинкт, който е присъщ на животните, когато искат да спасят живота си. И това ме караше да вярвам, че дори да е за последно, ще си струва. Да си спомням ваната и целувките по врата. Смехът ни, притихнал в сенките на свещите и пушека, който гонеше влагата от косите ни. Да се държа за ръцете му и да стискам очи, докато в съня ми внуците ни пеят песни. 
Не съм сигурна колко време стояхме така. Може би беше завинаги. А може би бяха само секунди от живота ни преди смъртта. Не зная. Но съм сигурна в едно - обичах го. Обичам го. И вече знам, какво бе различното. Този път, не съм само аз. Този път е завинаги.

Вампириа

Целувал ли ви е вампир? Не, не от ония в блюдкавите тийнейджърски романи. Не от онези блестящите, безсмъртните, красивите и тайнствените. Не. Целувал ли ви е вампир грозен и страшен, хлъзгав и блед, вонящ и разлагащ се, гнусен и надменен. Усещали ли сте дъха му върху шията си, противен и зловонен? Потръпвали ли сте от ужас, когато дългите му кокалести пръсти се впият в плътта ви и си проправят път към онова, което ги храни и поддържа живи? Прегръщали ли сте убиеца си в страстна схватка, водеща до целувка по-страшна, но по-истинска от всеки чифт жадни и влюбени устни, впивали се във вашите? 

Аз съм.

Той идва в стаята ми всяка вечер. Всяка нощ пристъпва бавно до леглото ми и протяга разлагащите се си пръсти към одеялото ми. Отмята го и примъква мъртвото си тяло до моето. Студено, хлъзгаво, вонящо, впиващо се до костта ми, смучещо кръвта ми, мечтите ми, желанието ми за живот. Той е моят любим. Моят любовник, моят приятел, съветник и спътник. Той е до мен, в леглото ми, в главата ми, в гърдите ми винаги когато всички други са далеч. Устните му слети с моите, смучещи живот и вливащи отрова... Така близки и познати, чак почти приветливи и вкусни, са единствената утеха, която ми остава, когато всеки близък и скъп човек се отметне от мене с погнуса. 

Често си мисля, че срещите ми с него и любовните ни нощи, са ме превърнали в негово копие. Разлагаща се плът, празни очи и студен гръден кош. Плашещи, неприятелски, отблъскващи. Пропъждат всяка искрица любов друга от онази смъртната, която той ми дава. Карат всеки да извърне поглед и да каже "Тя е болна", "Бягай!", "Мрази я!"...

О, да... Болна съм. Болна съм от недокосване, от неразбиране, от нелюбов и нещастие. Болна съм от изоставяне, болна съм от неамбициозност, от счупени мечти и неспособност за завръщане. Болна съм от много обичане, от обещания и от много, много тръгнали си хора. Болна съм от порастване. Това последното е смъртоносно и е най-страшното. Симптомите са втрисане, главоболие, безпричинен плач, осъзнаване на грозното и възприемане на неизбежното. Страничните ефекти от лечението могат да включват примирение, празнота, затъпяване и най-лошото - самозаблуда. Болна съм и затова лежа, разрязана на две с отворен гръден кош и бавно биещо порязано сърце. Болна съм и затова съм превързана на седем места. Болна съм и затова ми вливат лъжи на системи. Но организма ми отхвърля лечението. Отказва да приеме още лекарства с плацебо ефект. Тялото ми не е способно да понесе повече самотност, повече реалности и счупени амбиции. То не може да оздравее без влюбени ръце, а кой обича да целува вампири?

Та, целувал ли ви е вампир? От ония, дето те изпиват като за последно, жадни и алчни, да не би да дадеш на някой огризките. От онези, дето са мъртви отдавна, но се впиват в сърцето ти и дълбаят до кокал, за да извадят всяка надежда, че някога някой ще ви обича и че някога всичко ще бъде наред. О, колко сладка е тая вампирска целувка. Толкова съкровена, лична и истинска... Само тя обещава и не изоставя, само тя е там в края на деня.

Целувал ли ви е вампир? Ако не е, значи сте нещастници.

Смокиново лилаво

"Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос"

Силвия Плат

 

 

Ела при мен, ще те чакам там, далече от всички заблуди. В обгръщаща приветлива прегръдка на смокиновото дърво, в омарата на августовски припек. Ако можеш, ела без спомени, чист като плаха сърна. Ще те чакам под купола, който притиска света ми. Свита в лилава тъга.

Ще повтарям, за да си повярвям сама, за да ме видиш по-жива и цяла пред тебе от всякога.

"Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам".

 

Дъхът ми ще запотява стъклото и ще усещам как все повече се наваля небето към мен, а смокините започват да падат изсъхнали в краката ми. Но аз ще те чакам. Ти ела.

Ела в лилавата мараня и остави тъгата си в корените на дървото. Ела, когато няма при кого да отидеш, когато си покорил света и си изкачил най-стръмните планини, преплувал най-дълбоките морета. Ела при мен и зарови лице в пръстта, мека и черна, топла и студена като дом, като усмивка, като милувка на мащеха. Легни до мен и изтрий очите си с косите ми. Излей солта от гърдите си, за да се приспиш с прегръдка. 

 

 

Ако можеш, ела, аз ще те чакам. Умираща под похлупака. Пресягаща се към смокините.
Ела и виж, че съществувам. Ела и ми кажи, че съм сгрешила. Прехапи език и остави алената кръв да падне в полите ми. Ела и си спомни всеки трепет и всяка лъжа. Спомни си колко студено беше в гърдите ти. Приближи се достатъчно, за да прошепнеш в ухото ми колко много ненавиждаш ръцете си, как мразиш езика си, колко грешни са очите ти и колко порочни са гърдите ти. 

 

Разкажи ми колко далече си бил. И колко далече си всъщност сега, когато си под дървото. Пресегни се и откъсни най-зрялата смокиня, а после я стъпчи с нозете си. Разкажи ми за залезите и дните, за устните, които си вкусил и отровата която изцеждаш всеки път щом прехапеш езика си, за да си спомниш за мен. Вдишай лилавия въздух и виж колко черен е този под моето стъкло.

Ако можеш изяж всичките смокини. Ако можеш ми ги дай. Ако искаш, виж колко тежки са краката ми. Ако искаш, прочети живота си в очите ми. Ако можеш, надигни похлупака ми. Ако искаш ме пусни. Вземи страховете ми. Ако можеш, ми прости.

 

Морска болест,
знаеш, че гаденето и слабостта ти
не идват от полюшването на вълните.

Причината е в теб,
някъде дълбоко, по-дълбоко от морето
в сърцето ти.

Там, където
аз идвам бавно и още по-бавно изтръгвам
писъци от гърдите ти.

Не е морето,
по-необятно и по-тъмно от него
е само онова, което предстои.

419

Ще се събудя в 2:15, докато някъде, далече от мене се смееш с цигара в ръка. Ще пусна познатата мелодия, да заглуша тишината от дупката в гръдния кош и шепота на хиляди мракове в главата ми. Ще притворя очи и ще те видя там, където отдавна няма следи от присъствието ти. Ще се вгледам в очите ти и този път, в спомена, ще открия онова, което са ми казвали.

"Ти не си там и никога няма да бъдеш..." А в мене. Ти си там. И винаги ще бъдеш.
Ще крещя, докато вселени звезден прах се вливат в мен и ще отпращам клетви и молби към вятъра, да ги отнесе при тебе, за да те докосна, да ме чуеш.
Ще си те представям винаги усмихнат и гледащ право в очите ми... Ще си те спомням винаги застанал пред мен непоклатим, издишащ струйка дим. Аз си тръгвам. Ти оставаш, зариваш глава в ръцете си и си отдъхваш. Отивам си. А ти си на хиляди стъпки от там, от където тръгнахме.

Ще е 2:22 и ще си представям че се нося по черната вода, а небето е обсипано с безброй звезди. "Не ги броя, вече не", ще повтаря гласът ти, а аз ще шепна "Остани, остани...". Ще се нося, а под мен ще зее бездна, студена, неприветлива и все-пак викаща ме и приканваща с моя шепот "Остани, остани..." Ще мразя очите и впити в ръцете ти, докато потъвам. Усмивката ти ще е последното нещо, което ще изпълни дробовете ми, борещи се за глътка от теб. Ще потъвам безкрайно дълго, докато обвивам косите си около очите ти. Ще отпиваш вино от чаша за кафе. А аз ще се моля тази стая да се срути и да не остави живи сенките ни слети в задуха на януари.

В 3:02 вече няма да ме има. Ще съм на дъното на океана, а ти ще се носиш по тихата повърхност върху ледник, разцепен на две. Ще ти обещая безсъние, но ще знам, че ти не ще си буден в онази сутрин, в която сърцето ми ще спре. Ще ти пожелая "Лека нощ" и ще извадя езика й, за да не лее отрова с думи, които не успяха да отровят мен, но повалиха исполините в гърдите ми. Извиквам името ти за последно, докато целувам разбитите ти колене...

В 4:19 от мен ще е останал само шепот. Празна стая и легло студено много преди ти да го оставиш само мое. Бална зала пълна с кални лачени обувки. И когато затанцуваш, няма да си спомниш мене. Само смътно ще усещаш, че някъде, някой, който носи частица от тебе, вече е свободен. Някой някъде е давал дъхът си за тебе. И вече е издишал.

Прах при прахта. Пепел при празни вселени. А някога бяхме звезден прах.

Никога не ти бях нужна,
само удобна,
наивна,
прекалено изискваща,
даваща много,
вземаща всичко.
Не съм тук,
няма ме в теб
дори сега,
когато
вече не мога
да кажа
обичам те.
На никого.
Никога.
Благодаря ти.

I am not "THE ONE"

You see me as I see me. Pretty much. But that's just it. 

You like me, you want me, you desire to have me, you chase me, you win me. Then you consume me. You endevour in me like I'm one of those boutique petitfures that come wrapped in with a colour box and a ribbbon. Looking so delicious you think you can't have enaugh of it. But then you do. It starts tingling your tongue and the sweet sensation becomes sour, not very pleasent. Because these sweets are not made to be consumed everyday. And you start deceiting me because I am too much and not as sweet and simple as those little candy bars with pretentios wrapping and gorgeous vision. They are cunning, exquisite and you can eat as much as you want to and it will never be sweet enaugh. But eventually you'll start gaining weith, you'll get a diabetes. 

And there I am. Looking simple but giving you the shivers. I am not THE ONE fore you. You just like me. and that's it. You prefer the candy. Not much demanding and you can easily deceive yourself that it is more than enaugh for you, that it gives you so much more than anything else. She is the one. The girl that everyone likes. She is gorgeous or not. You like her, you love her, anyway... It's not me.

I am never the one for anyone. They just run away from me. I'm just a phase, a moment, an experiment, a stop in their lives. They don't want me forever. They don't want to know me, to protect me, to make me their chose, their destiny... And they leave me broken, expecting that maybe, just maybe this time I will be someone's THE ONE. Helpless and pitifull. 

But I've had enaugh of it. I may be far from perfect but I deserve to be loved and cherished. I deserve to be someone's choice. But the most important thing is not wether I am the one. It is who is mine. So now I'm looking for the one.
My one.
Me.

Ще бъде тихо
стъпките ми да чуеш
в мрака
как  се свличат
дрехите
и греховете
ще бъде тихо
в тишината
ще долавяш
само
дишането ми
и ще се
пресегнеш
за да
ме докоснеш
и да чуеш
стон
въздишка
твоето
прераждане
в мен

Vulpecula

I am not sad anymore. 

I am not weak or tender or quiet like you remember because the second you said those words and closed that door, I sold my soul to the part of myself I had buried in order to love you, to let you touch every inch of my rotten body, for I wanted to be touchable and not so strange. Not so sad and tender, like I’ve always been, they say, so I changed.
And then your glances and words throwing knives with no return about my change of habits and ways of living, being, and I nodded and smiled, dying silently a little bit inside.

I guess that sometimes it just takes a long walk through the darkness, a long walk through the darkest shadows and corners of your soul to realize that those are a part of you as well, that you've created through your experiences and thoughts those parts within yourself and as much as you can choose to fear them and repress them, they will require your attention one day, they will need your care and acceptance before you can clean them away and turn the lights on. For you refuse to shine the light on something that is imperfect, because you fear judgement and rejection, but you can always choose to look towards the light as the only source of true beauty and love that can help you in the cleaning process. 

Healing, after a long time of struggle and mess is a complex process, but a necessary one nevertheless. We are so overwhelmed by the amount of work it requires that we so often choose to run away from the light, hide in our dark corner and hope that we will never be found, hope that we will never be seen, or desperately look outwards for that love and compassion that we can no longer find within ourselves, for our soul's light no longer shines as it used to. And sometimes we just find those people that can see the light beneath all that dust and darkness that's been pilled up, those kind of light workers that understand our broken souls and manage to pick us up and see the beauty within us, when we find it so hard to see it ourselves. Sometimes I get so tired of separation, of division, of groups and different religions and belief systems. Even if you do find the truth, once you've put it into words, books and rules it already becomes distorted by the mind into something that is no longer truth. 

So I no longer hope for understanding, no longer hope for the opinion of a judgemental mind, but I hope to find the words that touch the soul before the mind, I hope to find the touch that warms the heart from deep inside, and hope to find that far away abandoned part of me which I've left behind.
  
I am not sad anymore. 

пукнато канче

Нараних си носа. Много лошо. И ме боли като дишам. Почти го счупих. От любов...

Любов, но не каква да е, а кучешка. Защото тя е най-силна и вярна. Но... понякога и от нея боли. Когато стискаш най-силно в опит да покажеш колко много обичаш, волно, неволно все ще поискат да се откъснат от захвата ти.... и може да ти счупят носа (минимум)...
На мен много пъти са ми пукали канчето. Все от любов. Едни череши ми причиниха сътресение, когато бях на 5. Ама много обичам череши и до днес. Сестра ми ми пукна канчето един Великден. С люлката. В десятката. Залепихме го, нищо, че беше за шиене....

Та от тогава съм така. Все сътресения. Все от любов. Ама нали обичам. Нали за това се живее...
Канчето се залепя. Носът ще се оправи. (сега лъжа, че се боксирам, затова е син)...
Това, дето не се оправя е като ти спукат надеждата. Тя не се залепя. Остава си дупка и става течение. Настиват ти гърдите, задъхваш се... Няма такъв лейкопласт да го запълни... И с шевове не става. Душата не търпи кърпежи. Ама нали обичам, пък и съм свикнала. Може да не е цяла, но все още е жива...

Носът ми тупти. А кучето дори не разбра какво е станало. То още ме обича. Гушка се в мен, а аз не му се сърдя. Знам, че не е искал. Така простих и на черешите. И на сестра ми. Ще простя и на теб, ако ще ми пукаш нещо. Само, моля те, недей сърцето и надеждата....

Спукай ми канчето...

целогодишно

Той беше моят февруари. Дойде в снега и ме откри, сгушена под тежки преспи. Показа ми, че съм се крила в студеното напразно сам-сама. Разчисти го и ме извади, подаде ми ръка... Научих, че небето е синьо, че дори в студените нощи се намира топлинка. Но февруари мина, снегът се разтопи. И той реши, че ще си иде. И тръгна си. Уви.
Последва септември. Предесенно. Предзимно. Горещо, кратко и студено. Остана да ме грее дълги дни. А аз летях, по-лека от листата, които хвърчаха, подухвани от суровия есенен вятър. С последния есенен лист се отрони и септември си отиде. Останах да вървя към пролетта.
А там посрещна ме април. Като запален дъх с аромат на розов цвят. Побързах да го гоня. А дърветата прецъфтяха. Замаяна от аромата на дръвчетата не усетих, че всичко било е само пролетна омая. Април си отиде с лятото. Все по-малко сезони останаха в мен.
Ноември бе последният ми пристан. За първи път почувствах непреходност в съня, в дните и скрежта паднала по листенцата не смразяваше душата ми така... Уви. Ноември беше кратък. И изключително суров. Защото може би съм се родила в този месец. Когато всичко умира. Умря с него и нещо в мен.

Сега не искам сезонност. Ако си месец в календара, си върви. Не ми трябват картички за лято, есен, зима. На мен ми трябва винаги. В добри и лоши дни. Трябва ми любов през всички сезони. Да ме топли в студените дни. Да ме води в летните нощи по тихите улички, да слушаме как се разбиват вълни. Да чакаме пролетните дъждове прикрити под един чадър, да скачаме в локвите. А есента да посрещаме с нови, още по-цветни мечти.

Целогодишно. Целогодишен бъди.

Драмата на парцалената кукла

И сякаш нищо вече няма смисъл. Въобще някога имало ли е? 

Усмивката. Онази усмивка, която като дете разтягаше мускулите на лицето ти, при вида на парче шоколадова торта или притичваща в парка катеричка. Онази усмивка, която караше бузите ти да пламнат, когато ти подаряха така желаната кукла. Онази усмивка, която замечтано те водеше в царството на приказките, които мама ти четеше за лека нощ. Онази усмивка, която грейваше при въпроса "каква искаш да станеш като пораснеш", а ти отговаряше "щастлива"...

Няма я. И няма вече да я има. Порастваш. Научаваш, че приказки няма, а паркът е пълен с катерички, които вече не ти правят впечатление. От шоколадовата торта се пълнее. Куклата събира прах в детската ти стая. А щастието. То не съществува. Мимолетно е. Видяла си го в нечии очи и после те са ти били отнети. Няма ги и тях. Не можеш да се огледаш в тях. Те не те виждат вече. Не искат. И ти продължаваш. Крачиш. Усмихваш се. Не, не така. Като големите. Без пламъче в очите. Никой не забелязва, защото така е нормално. Ти си луда, ако вярваш в чудеса. Хората си тръгват. Винаги. И вземат по малко от теб всеки път. Не им пука, че те разкъсват на малки парченца. Искат обичане, но не от теб. Ти си преходна като куклата, която от години никой не поглежда, изоставена в ъгъла при другите играчки. Същата онази кукла, за която си мечтаеше и искаше от цялата си душа. 

"Проблемът не е в порастването, а в забравянето."

Минава. Всичко минава.Само че проблемът е там, че след като мине, не остава нищо. И ако ти си готова да не се отказваш от хората, да даваш всичко от себе си и да обичаш въпреки всичко, да обичаш повече от себе си дори, то това е единственото което ще ти остане. Или го приемаш и продължаваш празна или се давиш. И въпреки всичко опитваш. Докато не се свършиш съвсем. Докато поредният удар не те свлече на земята, безпомощна и слаба, неспособна да носиш повече собствената си тежест.

Една сутрин се събуждаш и осъзнаваш, че не искаш да станеш от леглото. Не можеш. Не можеш да се бориш повече със себе си и света, нямаш сили да прекрачиш прага. Не ти се яде, не искаш да се смееш, да говориш и виждаш никого. Чувстваш се безполезна. Като куклата. Усмивката я няма. Дори онази, фалшивата. И никой няма силата, нито желанието да ти каже това, което искаш да чуеш най-много от всичко.

"Всичко е наред. Ти си добре. Ще бъда до теб. Няма да те оставя. Не си тръгвам. Ще съм тук. Ти не си провал. Ти си струваш..."

Истината е, че не си струваш. Ти си куклата, която е захвърлена и отдавна забравена. Ако утре те няма на рафта при другите играчки, никой няма да забележи. 

Умрях в дъждовна неделя

Има нещо в дъждовните сиви недели, което изважда страховете ми и ги подрежда на лавицата с прашни книги. Излежаването до късно, шума на барабанещите капки по прозореца, мъркащото топло коте и парата издигаща се от чашата чай, не успяват да ги замаскират. Безвремието и усещането за нещо зловещо и толкова страшно колкото само празните души могат да си представят, не ме напуска и за миг. 

„Родих се в дъждовна неделя…”

Болнична стая. Санитарки, които се смеят далеч в коридора. Викове, изгаряща болка. Бавни движения, изморени след нощната смяна дежурни акушери. Упойката. Първото проплакване. Еуфорията. Цветята. Роднините. Празнотата и болката. Малките розови пръстчета. Тогава, когато тревата се напоява от дъждовните капки, а по нея никнат цветя. Тогава, когато по телевизията дават романтични комедии, а семействата се карат, неспособни да оценят себе си и другите. Тогава, когато поемаш първата си глътка въздух, а светът нехае за твоите бъдещи успехи и болки. Трагедията да се родиш в дъждовна неделя. 

„Умрях в дъждовна неделя…”

Черни чадъри. Оплаквачки. Тишината и скръбта, пропиващи се в калта. Зеещата дупка в земята. Червените карамфили и мириса на студ и хумус. Трагедията да умреш в дъждовна неделя, когато целият свят е притихнал и се крие под топлите завивки. Когато котетата мъркат, а дебелите книги молят да бъдат разгърнати. Тогава, когато небето се изсипва сиво и сърдито, а печката бумти и къщата ухае на пилешка супа. Тогава, когато влюбените не напускат леглото, а камбаните бият. Тогава, когато вярващите палят свещи, а неверниците пият от сутринта. Тогава, когато животът продължава, а утре е понеделник. Дъждовната неделя, в която умрях.

Измислено

Вярваш ли във вълшебства? Чудеса? В приказки с хепи енд. В Питър Пан и Пипи и Малкия принц, които не искат да пораснат? В Алиса, която търси себе си в омагьосания свят? Аз вярвам. Аз съм всичко това. Идвам от страната на приказките. Нощем гледам небето и си пожелавам на падащи звезди. Търся магически книги и вярвам, че малките вълшебства съществуват на света, така както са малки светулките през август. Просветват в мрака толкова бързо, че ако мигнеш и ги изпуснеш, тях вече ги нама. Но ако наистина си търпелив и вярваш, можеш да ги проследиш и след миг ще започнеш да виждаш, че те са навсякъде около теб. Стига да вярваш и да не спираш да търсиш, да не се отказваш, те са там - малките чудеса, които ни заобикалят.

Аз вярвам. И трудно се отказвам. Затова и вярвам, че срещаме само хора, които трябва да оставят отпечатък, да изпълнят някаква мисия, иначе те не биха преминали през живота ни. То също е част от магията. И не трябва да съжаляваме за нито един човек, който си е тръгнал от нас. Той просто е бил част от друга приказка. Или е спрял да вярва в чудеса и е пораснал. Не ни трябват такива хора. Сериозни. Които да не желаят да се пуснат по течението, без да има значение посоката, която ще поемат, стига накрая да стигнат някъде, независимо къде е това. Пораснеш ли веднъж ставаш скучен. Забравяш какво е да мечтаеш и да вярваш, да не те е страх да обичаш. Започнеш ли да се страхуваш да кажеш "обичам те", то драги приятелю, ти си дълбоко загазил и имаш нужда от помощ. От вълшебство. От чудо.

В такава трудна ситуация се намирам и аз в момента, затова не подценявам сериозността на ситуацията, о, не, в никакъв случай! Знам колко е страшно чувството да се събудиш облян в пот и изплашен, защото си забравил какъв цвят беше роклята на куклата ти Лина, която ти подариха за шестия ти рожден ден. Знам също така колко е трудно да започнеш да свикваш с мисълта, че в света на възрастните ти никога не си нищо специално. Ти си всъщност толкова сив и обикновен, че дори някой коминочистач би те подминал, без да забележи твоите качества, скрити зад неугледния ти вид. Да осъзнаеш, че ти всъщност не си отреден за велики дела. Че нямаш специални сили. Че не нямаш важна мисия. Че дните ти ще минават като дните на всички големи и сериозни хора, забързани във върхушката на това да свършиш това, да направиш онова, сред хиляди задължения, данъци и сметки, ипотеки и картотеки, сред бумащина и списъци за пазаруване, сред съдове в мивката и дрехи на простора, доклади и резюмета, документи и завещания, ъпдейти и софтуер, заплати и заеми, сред "нямам време" и "остави ме сега, имам работа", "идвам след малко", "снощи заспах" и все по-малко "извинявай", "как си", "радвам се, че те има" и най-вече сред все по-малко "обичам те". Ще се превърнеш в човека, който мразеше като дете. Като пощальона, който все закъснява, когато чакаш важно писмо и намусената продавачка в магазинчето на ъгъла. Като татко, който вечно е изморен и мама, която винаги е недоволна. Ще станеш точно като тях. Дори по-лошо.

Освен... ако...

Ако не спираш да търсиш чудесата, ако не спираш да се оглеждаш и да приемаш всеки един ден за ново приключение, нова задача, ново предизвикателство. Ако вярваш, че вълшебства съществуват и запазиш детското в себе си. Ако сънуваш и мечтаеш да посетиш далечни страни и измислени кралства през девет планини в десета. Ако отказваш да си ядеш броколите, но при всяка удобна възможност си отмъкваш по някоя вкусотия от долапа. Ако приемаш всяко изгубване като нов път към някъде. Ако четеш повече книги и мислиш, че всяка от тях е реалност. Ако обличаш шарени дрехи и ядеш сладолед за вечеря, ей така, от време на време. Ако казваш "прости ми", "липсваш ми", "ти си важен за мен", "облечи се по-топло". Ако нощем гледаш звездите и си пожелаваш, онова което искаш най-много да се сбъдне. Тогава. Само тогава, може би, ти няма да изгубиш магията. Тогава, може би ще откриеш каква е твоята мисия и ще спасиш света от злото. Тогава, ти ще бъдеш значим и щастлив. Тогава детето в теб ще се гордее с възрастния човек, в който си се превърнал.

Писък

"После от частицата сперма създаваме съсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасният Творец!" 
                                                                                                (Сура Муаминун, 14)

Ръцете на Азар се потяха, зъбите скърцаха в опит да спотаят онова, което тя искаше да прикрие. Челото и гореше, а някъде под слънчевия сплит къркореше гореща лава. В слабините и нещо се разкъсваше и си проправяше път, борещо се за първата си глътка въздух. Азар впиваше ноктите си в бедрата и дишаше учестено, кокалчетата и бяха побелели от болката, а зениците и бяха разширени. Стори и се, че светлината е по-друга, сякаш по-ярка и в същото време някак смътна, тъй като не места виждаше петна и очертанията на неопредели предмети в стаята.
Една греда от тавана се бе отместила и през пролуката в слънчев лъч танцуваха прашинки, които падаха върху бялата покривка на масата и създаваха отсенки на посипаните розови листенца от вазата, която бе пукната и отдавна в нея нямаше нито вода, нито живо растение.
Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. Ще дойдат всеки момент, нямаше да я оставят. Трябваше само да потърпи малко...
Поредният спазъм я накара рязко да отвори очи и да се наведе напред, дишайки учестено. Кичур мокра коса изпадна от забрадката и и падна на челото. Седейки така, разкъсвана от ужасна болка, Азар се загледа в отражението си в локвата, която се бе образувала между раздалечените и крака. Беше бледа, много бледа. Устните и бяха изпръхнали до кръв, а от зелените и очи се сипеха сълзи, които се сливаха със солената пот, избила на лицето и. Жената, която виждаше в това размазано отражение, нямаше нищо общо с момичето, което тичаше по поляните с нацъфтели макове и див невен и събираше мащерка в полите си. Онова момиче бе изпълнено с надежда и любов. То вярваше. Вярваше, че някъде там съществува сила, която си знае работата.
Не. Азар вече знаеше. Нямаше съдба. Нямаше Аллах. Нямаше нищо. Нищо освен безграничната болка в утробата и, която щеше да донесе на бял свят още едно същество, чието битие щеше да е изпълнено с безсмислено страдание. Азар искаше да го изтръгне, да разкъса плътта си с голи ръце и да прехапе връвта, която я свързваше с плътта на детето. Да го погуби преди още да е успяло да изплаче, а после да остави кръвта си да изтече и да се слее с локвата между краката и, солта и потта от челото и... Сърцето и биеше като лудо и тя сграбчи кърпата на главата си и я свали с едно рязко нервно движение. Черните и къдрици се разпиляха пред лицето и като завеса и полепнаха по шията и. Тя сгъна кърпата на три и попи избилите капки по челото и над горната устна, после отново се хвана за двете страни на стола и за пореден път преброи до десет. Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. За всичко, но не и за това, което се случваше в момента.

"... И ви сътворява Той в утробите на майките ви ­ творение подир творение в три тъмнини. Това е Аллах, вашият Господ! Негово е владението. Няма друг Бог освен Него! Как тогава бивате отклонявани?"
                                                                                                (Сура Зумар, 6)

 Януари. Бяла снежна пелена и топъл наан. Мирисът на дървени въглища във въздуха. И Азар. Седна пред прозореца с чаша чай в ръка. Мама Назир се усмихва и говори нещо. Азар вижда, че устните и се движат, знае, че Махмуд и Саид се гонят из къщата, усеща как над главата и таванът "танцува", усеща вибрациите на пискливите им гласчета, долавя полето, което голямото радио на Мама Назир излъчва и вижда че слепоочията и се стягат и тя се напряга да отличи думите, да възприеме онова, което то излъчва. Ръцете и за миг спират да чистят шушлките зелен боб и остават на място във въздуха. Азар оставя горещата чаша чай и отива до нея, поставя ръка на рамото и и с поглед търси отговор на това, което я плаши. Мама Назар хваща длната и и успокоително я гали. Усмихва се. Не е това. Няма страшно. Той е добре... Сърцето и бие като на малка птичка, готово е да хвръкне. Масуд. Масуд е добре... Ръцете и инстинктивно посягат към корема и и тя го хнаща, сякаш да се увери, че това, което е там е защитено, на сигурно и топло.
Минава полунощ. Вълна горещ сок се надига в корема на Азар и тя става рязко. Мама Назар и прави запарка от седефче. Гледа я различно. Подава и къс хартия.
"Моли се на Аллах да не е момиче. Нищо добро не я чака. Масуд е мъртъв."
Азар отпива от чая невиждаща думите, които са пред очите и. Не е истина. Не е...
Прекарва остатъка от бременноста си в стаята си. На леглото. Плете. И чете. И се моли. Моли се очите и да бъдат като неговите. Моли се той да се върне. Но той е шахид. Мъченик за свободата. Герой. Снимката му виси на стената в дневната, в рамка с инкрустирани полумесеци. Ще я нарече Афифа. Чиста. Знае, че ще е момиче. И вярва, че няма да позволи нищо лошо да и се случи. Да не страда, да е щастлива...

 

Болката отново я кара да отвори очите си. Става и почти смешно. Гъделичкащо, парещо, сякаш спомен с нещо грешно в него. Как е могла да вярва, да се моли, да се надява. Мама Назар беше права. Нищо добро не я чака. Нито нея, нито Афифа. Саид го нямаше. Мама Назар беше мъртва. А в гърлото и гореше пожар. Няма свят, на който тя и детето да са добре. Защото за тях нямаше надежда. Азар се почувства малка, незначителна и жалка. Чакаше цяла вечност да дойде помощ, докато тя се мъчеше и плачеше в кирпичената колиба, която бе останала цяла след като през април бомба падна върху къщата им. Тогава Азар беше навън, на пазар за прежда. Когато се върна, от дома и не бе останало нищо. А заедно с това и спомените, надеждите и молитвите. Вярата, че ще осигури добър живот на детето си.
Майката на Саид я нямаше вече. Мама Назар никога не се научи да използва жестономичния език, но караше Масуд да и пише бележки. После, когато той замина, караше Саид. Често той се дърпаше, не искаше. А и допускаше много грешки. Но все-пак беше нещо. И я караше да се усмихва. Днес, Азар не знаеше вече какво е чувството да се разтегнат мускулите на лицето и. Беше забравила какво е да се задъхаш от смях и да не можеш да си поемеш въздух. Истината бе, че сълзите на Азар нямаха стойност. Молитвите и бяха безполезни. Надеждите - съсипани, а бъдещето и - неясно.
Тогава тя взе решението, което се въртеше в главата и от много време насам. То проблясваше в ъгъла на масата до пропуканата ваза. Острието хвърляше слънчеви зайчета на стената отсреща, а малките прашинки от процепа на тавана полепваха по стоманата.
Жилите на ръцете и се опънаха до край, когато тя се опита да стане от стола. След известни усилия тя успя да се добере до масата. Зъбите и скърцаха, ръцете и трепереха, но решението и беше непоклатимо. Азар хвана ножа и го насочи към пъпа си. Погали за последен път корема си. После затвори очи и се свлече на колене.
Някъде дълбоко в гърлото и се изтръгна първият и последният и писък. Писък, който остана нечут, дори и от нея.