Нараних си носа. Много лошо. И ме боли като дишам. Почти го счупих. От любов...
Любов, но не каква да е, а кучешка. Защото тя е най-силна и вярна. Но... понякога и от нея боли. Когато стискаш най-силно в опит да покажеш колко много обичаш, волно, неволно все ще поискат да се откъснат от захвата ти.... и може да ти счупят носа (минимум)...
На мен много пъти са ми пукали канчето. Все от любов. Едни череши ми причиниха сътресение, когато бях на 5. Ама много обичам череши и до днес. Сестра ми ми пукна канчето един Великден. С люлката. В десятката. Залепихме го, нищо, че беше за шиене....
Та от тогава съм така. Все сътресения. Все от любов. Ама нали обичам. Нали за това се живее...
Канчето се залепя. Носът ще се оправи. (сега лъжа, че се боксирам, затова е син)...
Това, дето не се оправя е като ти спукат надеждата. Тя не се залепя. Остава си дупка и става течение. Настиват ти гърдите, задъхваш се... Няма такъв лейкопласт да го запълни... И с шевове не става. Душата не търпи кърпежи. Ама нали обичам, пък и съм свикнала. Може да не е цяла, но все още е жива...
Носът ми тупти. А кучето дори не разбра какво е станало. То още ме обича. Гушка се в мен, а аз не му се сърдя. Знам, че не е искал. Така простих и на черешите. И на сестра ми. Ще простя и на теб, ако ще ми пукаш нещо. Само, моля те, недей сърцето и надеждата....
Спукай ми канчето...
Истинско и реално!
ReplyDelete