целогодишно

Той беше моят февруари. Дойде в снега и ме откри, сгушена под тежки преспи. Показа ми, че съм се крила в студеното напразно сам-сама. Разчисти го и ме извади, подаде ми ръка... Научих, че небето е синьо, че дори в студените нощи се намира топлинка. Но февруари мина, снегът се разтопи. И той реши, че ще си иде. И тръгна си. Уви.
Последва септември. Предесенно. Предзимно. Горещо, кратко и студено. Остана да ме грее дълги дни. А аз летях, по-лека от листата, които хвърчаха, подухвани от суровия есенен вятър. С последния есенен лист се отрони и септември си отиде. Останах да вървя към пролетта.
А там посрещна ме април. Като запален дъх с аромат на розов цвят. Побързах да го гоня. А дърветата прецъфтяха. Замаяна от аромата на дръвчетата не усетих, че всичко било е само пролетна омая. Април си отиде с лятото. Все по-малко сезони останаха в мен.
Ноември бе последният ми пристан. За първи път почувствах непреходност в съня, в дните и скрежта паднала по листенцата не смразяваше душата ми така... Уви. Ноември беше кратък. И изключително суров. Защото може би съм се родила в този месец. Когато всичко умира. Умря с него и нещо в мен.

Сега не искам сезонност. Ако си месец в календара, си върви. Не ми трябват картички за лято, есен, зима. На мен ми трябва винаги. В добри и лоши дни. Трябва ми любов през всички сезони. Да ме топли в студените дни. Да ме води в летните нощи по тихите улички, да слушаме как се разбиват вълни. Да чакаме пролетните дъждове прикрити под един чадър, да скачаме в локвите. А есента да посрещаме с нови, още по-цветни мечти.

Целогодишно. Целогодишен бъди.