Tuesday 15 March 2016

Драмата на парцалената кукла

И сякаш нищо вече няма смисъл. Въобще някога имало ли е? 

Усмивката. Онази усмивка, която като дете разтягаше мускулите на лицето ти, при вида на парче шоколадова торта или притичваща в парка катеричка. Онази усмивка, която караше бузите ти да пламнат, когато ти подаряха така желаната кукла. Онази усмивка, която замечтано те водеше в царството на приказките, които мама ти четеше за лека нощ. Онази усмивка, която грейваше при въпроса "каква искаш да станеш като пораснеш", а ти отговаряше "щастлива"...

Няма я. И няма вече да я има. Порастваш. Научаваш, че приказки няма, а паркът е пълен с катерички, които вече не ти правят впечатление. От шоколадовата торта се пълнее. Куклата събира прах в детската ти стая. А щастието. То не съществува. Мимолетно е. Видяла си го в нечии очи и после те са ти били отнети. Няма ги и тях. Не можеш да се огледаш в тях. Те не те виждат вече. Не искат. И ти продължаваш. Крачиш. Усмихваш се. Не, не така. Като големите. Без пламъче в очите. Никой не забелязва, защото така е нормално. Ти си луда, ако вярваш в чудеса. Хората си тръгват. Винаги. И вземат по малко от теб всеки път. Не им пука, че те разкъсват на малки парченца. Искат обичане, но не от теб. Ти си преходна като куклата, която от години никой не поглежда, изоставена в ъгъла при другите играчки. Същата онази кукла, за която си мечтаеше и искаше от цялата си душа. 



"Проблемът не е в порастването, а в забравянето."

Минава. Всичко минава.Само че проблемът е там, че след като мине, не остава нищо. И ако ти си готова да не се отказваш от хората, да даваш всичко от себе си и да обичаш въпреки всичко, да обичаш повече от себе си дори, то това е единственото което ще ти остане. Или го приемаш и продължаваш празна или се давиш. И въпреки всичко опитваш. Докато не се свършиш съвсем. Докато поредният удар не те свлече на земята, безпомощна и слаба, неспособна да носиш повече собствената си тежест.

Една сутрин се събуждаш и осъзнаваш, че не искаш да станеш от леглото. Не можеш. Не можеш да се бориш повече със себе си и света, нямаш сили да прекрачиш прага. Не ти се яде, не искаш да се смееш, да говориш и виждаш никого. Чувстваш се безполезна. Като куклата. Усмивката я няма. Дори онази, фалшивата. И никой няма силата, нито желанието да ти каже това, което искаш да чуеш най-много от всичко.

"Всичко е наред. Ти си добре. Ще бъда до теб. Няма да те оставя. Не си тръгвам. Ще съм тук. Ти не си провал. Ти си струваш..."

Истината е, че не си струваш. Ти си куклата, която е захвърлена и отдавна забравена. Ако утре те няма на рафта при другите играчки, никой няма да забележи. 





No comments:

Post a Comment