пукнато канче

Нараних си носа. Много лошо. И ме боли като дишам. Почти го счупих. От любов...

Любов, но не каква да е, а кучешка. Защото тя е най-силна и вярна. Но... понякога и от нея боли. Когато стискаш най-силно в опит да покажеш колко много обичаш, волно, неволно все ще поискат да се откъснат от захвата ти.... и може да ти счупят носа (минимум)...
На мен много пъти са ми пукали канчето. Все от любов. Едни череши ми причиниха сътресение, когато бях на 5. Ама много обичам череши и до днес. Сестра ми ми пукна канчето един Великден. С люлката. В десятката. Залепихме го, нищо, че беше за шиене....

Та от тогава съм така. Все сътресения. Все от любов. Ама нали обичам. Нали за това се живее...
Канчето се залепя. Носът ще се оправи. (сега лъжа, че се боксирам, затова е син)...
Това, дето не се оправя е като ти спукат надеждата. Тя не се залепя. Остава си дупка и става течение. Настиват ти гърдите, задъхваш се... Няма такъв лейкопласт да го запълни... И с шевове не става. Душата не търпи кърпежи. Ама нали обичам, пък и съм свикнала. Може да не е цяла, но все още е жива...

Носът ми тупти. А кучето дори не разбра какво е станало. То още ме обича. Гушка се в мен, а аз не му се сърдя. Знам, че не е искал. Така простих и на черешите. И на сестра ми. Ще простя и на теб, ако ще ми пукаш нещо. Само, моля те, недей сърцето и надеждата....

Спукай ми канчето...

целогодишно

Той беше моят февруари. Дойде в снега и ме откри, сгушена под тежки преспи. Показа ми, че съм се крила в студеното напразно сам-сама. Разчисти го и ме извади, подаде ми ръка... Научих, че небето е синьо, че дори в студените нощи се намира топлинка. Но февруари мина, снегът се разтопи. И той реши, че ще си иде. И тръгна си. Уви.
Последва септември. Предесенно. Предзимно. Горещо, кратко и студено. Остана да ме грее дълги дни. А аз летях, по-лека от листата, които хвърчаха, подухвани от суровия есенен вятър. С последния есенен лист се отрони и септември си отиде. Останах да вървя към пролетта.
А там посрещна ме април. Като запален дъх с аромат на розов цвят. Побързах да го гоня. А дърветата прецъфтяха. Замаяна от аромата на дръвчетата не усетих, че всичко било е само пролетна омая. Април си отиде с лятото. Все по-малко сезони останаха в мен.
Ноември бе последният ми пристан. За първи път почувствах непреходност в съня, в дните и скрежта паднала по листенцата не смразяваше душата ми така... Уви. Ноември беше кратък. И изключително суров. Защото може би съм се родила в този месец. Когато всичко умира. Умря с него и нещо в мен.

Сега не искам сезонност. Ако си месец в календара, си върви. Не ми трябват картички за лято, есен, зима. На мен ми трябва винаги. В добри и лоши дни. Трябва ми любов през всички сезони. Да ме топли в студените дни. Да ме води в летните нощи по тихите улички, да слушаме как се разбиват вълни. Да чакаме пролетните дъждове прикрити под един чадър, да скачаме в локвите. А есента да посрещаме с нови, още по-цветни мечти.

Целогодишно. Целогодишен бъди.