До моя Малък принц

Здравей, мой Малки принце.
Домъчня ми за тебе. Как е там, горе... на твоята малка планета? Зная, не казвай... все същото. Розата, боабабите, залезите... Често ли ги гледаш? Да ти призная, напоследък, аз гледам само залези, по 24 пъти на ден.
Отдавна беше (или беше вчера), когато ти ме остави на Земята, някъде в пустинята, до един кладенец. Взе си кутията с овцата и се върна на своята малка планета, за да поливаш своята роза. Виж, аз те разбирам напълно. Имаш си задължения, а там, от където идваш, няма кой друг да ги свърши, защото всичко е тъй малко и тъй крехко... като теб самия.
Много залези и много дни минаха пред очите ми, но аз не спрях да гледам към небето и да търся твоята звезда. Да излъчва светлинка и да гори в тъмното, за да ме стопли и да ми припомни, че някога, макар сега да си далеч от тук, си бил тук, при мен на Земята. На хората не им трябват криле, но, ах как ми се иска сега аз да имам чифт бели криле, които да ме отведат при тебе. Да, да, зная, че е тясно там при теб и че няма да мога да остана дълго. Но поне за малко, да съм близо и да зная, че ти не си измислен...
О, мой Малки принце, ще ти призная нещо... Когато поисках от теб да ме опитомиш аз не знаех всъщност в какво се забърквам. Мислех си, че така ще те имам завинаги. Защото, нали знаеш, ти си отговорен за това, което опитомяваш, както си отговорен за своята роза. Само че, аз така и не разбрах защо ти избра розата пред мене и защо не ме взе със себе си...
Липсвам ли ти, Малки принце? Ти на мене ми липсваш ужасно. И често се връщам в онази пустиня, до онзи кладенец, където ме остави. И чакам. Гледам към небето и си представям как ей-сегичка ще отворя очи и ти ще си седнал на ръба на кладенеца и ще ми разказваш за местата, на които си бил. Как вятъра ще полюшва къдриците ти и как аз ще вдишвам от аромата ти, донесен ми от полъха. Пия от водата на кладенеца и си спомням колко сладка беше тя, когато я пиехме двамата. Опитвам се да си втълпя, че и сега тя има същия вкус... но напразно. Горчи ми...
Горчиво ми е сутрин, когато се събудя. Горчиво ми е всеки четвъртък в 5 следобяд, когато очаквам всеки един шум да са твоите едва доловими стъпки. Но най-много ми горчи, Малки принце, вечер, когато се сетя как те болеше тогава и как аз исках да ти помогна, а ти ме спря... И си отиде.
Понякога сещаш ли се за мене? Помниш ли, че освен розата си, ти опитоми и мене? И макар твоята роза да не е като останалите рози и да е капризна, но красива и да има нужда от теб... Малки принце, аз също не съм като другите. Ти ме опитоми и сега аз не знам къде да отида. Защото розата ти може да има нужда от поливане, но аз имам нужда от обичане.
Та... домъчня ми за тебе. Какво ново? Розата, боабабите, залезите... Зная, ти си зает да поливаш и изкореняваш. Прости ми. Отивам да изпратя поредния залез.

Завинаги Твоя,

Опитомената от теб Лисица

Проклех те сто пъти наум
и още толкова на глас... по десет...
и ето днес разбирам, че не съм била
в правотата си като наум те бесех.
Представях си какви ли не неща,
убивах те и със секири,
                    с камъни,
                    с отрови,
но най-вече с думи, пламенни, ужасни.
Разбираш ли, на мен ми беше тежко.
Тъй както ти тежи голямо бреме,
най-лесно е да го захвърлиш,
но ако ти притрябва то след време,
нямаш избор, а да го опяваш, да нареждаш, да кълнеш...
Така и с теб и аз направих. Сега ми е добре.
Ала научих, че съм в грешка, затова,
горещо моля те за прошка, защото съм жена,
която не е научена да чака, да търпи, да моли...
Като обичам мога да горя, да давам всичко,
но одраскаш ли ме, ставам кучка.
Знам, не ти е лесно и на тебе,
но така си ме избрал - бодлива,
затова ме целуни сега,
мълчи, аз вече съм щастлива.

И пак тази твоя цигулка,
опъва тънките струни по мен.
И отново чувам звука й.
Нищо че е тихо, тя свири във мен. 
И вече не си спомням аромата
и вече няма го по мен.
Не, не съм дошла за разплата,
не очаквам нищо съвсем.
Това в очите ми не е тъга.
Заблуждаваш се, цигулката е.
Усмихвам се. Добре.
И тази вечер е наръфана луната.
А утре може да изчезне съвсем.
Като мен. Като теб. Като аромата -
тежък и лепкав, горчив и...
Любим.
Цигулката свири, аз тръгвам.
Стъпки няма да оставя след себе си.
Знам, че не обичаш следи.
Те са неприятно припомняне,
че някъде, някога с някого си бил...
Неповторим.

И сто пъти да ме излъжеш
и още толкова да ме раниш,
ти няма да отнемеш усмивката ми даже,
ти мене няма как да ме сломиш.
И сто пъти да ме погубиш
на огъня си бавно ти да ме въртиш,
тогава пак ще те обичам даже,
дори тогава няма да ти кажа, че грешиш.
И сто пъти да ме удариш с думи
и както си поискаш ме въртиш,
аз няма да ти върна повече от щастие,
само ми кажи едно -
Любовта ми как ще заслужиш?
Такава съм - не вземам, само давам.
Дори навън поройно да вали,
чадъра си на заем няма да ти дам,
направо ще ти се подари...
За блага дума - потърси ме,
за ласки, нежност - Добър ден!
Но питам се дали токава даже,
ще мога да  се самоизлъжа,
че си с мен...

Тъмен шоколад и мляко.
Онзи тежък аромат.
И ти.
И ние...
Мелодии, въздишки, пулс, небе.
Навън е светло. Нищо.
Ще се скрием тук.
Така ни е добре.
Лед и огън.
Дим и уиски.
Убити цветове.
Часовникът подканва.
Аромат на кафе.
И аз.
И ти.
Така ни е добре.

Мирише ми на дъжд. 
Но от онези - прашните, 
които вдигат сивотата и 
след себе си оставят 
теб и мен.
Дъждовно. Пролетно. Гърмежно.
А вътре в мен е песен на камбана.
Отеква хор и ангелските гласове
се сливат с писъци от ада.
Дъхът ти - черни боровинки.
А чашите търкалят се на пода.
Мирише ми на дъжд. 
Но от онези - прашните, 
които вдигат сивотата и 
след себе си оставят 
теб и мен.
И дъх на боровинки.

Тик-так

Да чакаш себе си е най-трудната задача. По-трудно е само да караш някой друг да чака теб.
Докато преоткриваш собствените си приоритети нараняваш накого. Някой, който не подозираш, че му е толкова трудно да се справя с теб. Странно е, нали? Но, повярвай - във всеки един момент, дори когато се чувстваш най-изоставен и самотен, неразбран и изгубен има някой, някъде, който разбира, вижда, чувства всичко, което и ти. И го е грижа. И то много. Да, скъпа - за теб! Никога не знаеш колко място заемаш в мислите на другите хора. Ако знаехме, нещата щяха да са много по-лесни... или пък не. Чакането обаче. В него се крие разковничето.

Цял живот чакаме!
Чакаме 9 месеца, за да се появим на този свят. Чакаме седмица да се приберем за първи път у дома. Чакаме година, за да проходим и да се почувстваме истински свободни. Чакаме още 5, за да започнем да ходим на училище. Чакаме 12 години, за да завършим училище. Чакаме на опашки, чакаме да дойде лятото, чакаме да съберем пари за тази чанта, която сме си харесали... Чакаме любовта на живота  си.

ЧА-КА-МЕ.
Дни, седмици, месеци, години. Чакаме живота си.
А времето тече. Пропускаме мигове. Мигове, в които можем да се насладим с всяка фибра от тялото си на вятъра, дъжда, настръхналите косъмчета по ръцете и гърба...

Да отидем там, където сме си мечтали. Остави всичко, не чакай! Водопади, планини, морета... всичко, което искаш да видиш. Тръгвай! Сега! Нито секунда повече не си заслужава да пренебрегваш себе си. Не чакай себе си, за да не караш и другите да чакат теб.
От утре спирам да пуша, да пия... Добре. Но да е утре. Нито ден по-късно. Не чакай живота си. Направи го такъв, какъвто искаш да е!

Телефона не звъни? Звънни ти! Излез! Намери хората, които трябва да бъдат в живота ти. Задръж ги. Направи всичко възможно, за да успееш. Ти програмираш завоите и кръстовищата по пътя си. Ти решаваш на къде да поемеш.

Лесно е да се каже, а трудно да се направи?! Помисли пак. Колко пъти си си обещавал нещо и не си го направил? А колко от нещата, които в действителност си желал са изпълнени? Съжалявал ли си за тях след това? А съжаляваш ли за пропуснатите възможности? Да, говоря за онова момиче, което искаше да целунеш, а не го направи. Питал ли си се какво щеше да стане ако...? Не можеш да върнеш момента. Не можеш да разбереш. Затова следващия път не се колебай!
Живей! И стига чакане!