O(без)личаване

Кога за последно някой ви е казвал колко много означавате вие за него? Често, ще кажете. Всеки ден приятелите, любимите хора ви го казват, изразяват благодарността си, че сте в живота им, нали? Заинтересованост, казвате, от онази истинската. А как разбирате дали е истинска? Вие си познавате хората, нали? Верни до гроб.
Ще ви споделя една тайна. Никой не се интересува истински от вас. От теб, да, този който чете. Никой не го е еня дълбоко, до мозъка на костите му твоето добруване. Днес има шепа хора, които те питат как си, утре сте неразделни, открили че споделяте общи интереси, възгледи, мечти. Утре ще си помогнете, ще се издърпате взаимно от някоя друга дупка. И ето ги - вашите хора, на които можете да разчитате. Благодарение на тях вие се чувствате някой. Пълноценен, търсен, приятел, любовник. До момента в който просто спрете да бъдете такъв. А този момент винаги идва.
Внезапно нещо се сменя и вече не сте важен. Живота ви кривва от начертания в главата ви план. Или пък почвате сами да се борите, за да постигнете мечтата си. Може и да достигнете върха. Но става нещо неочаквано. Изведнъж ставате свидетел на това как собственото ви отражение избледнява до степен, в която сами не можете да се познаете. Вчера сте били в центъра на вашия свят. Днес сте в страни от него. Търсят ви. Любопитни за зрелище малки душици под предтекст, че ги интересувате. Истината е, че просто си чешат крастата на любопитството. И ако до вчера сте общували с 20-30 човека активно ежедневно, то в момента в който нещо в живота ви се промени, вие ще останете сам. Вече няма да сте търсената приятелка. Вече няма да сте ухажваната любима. Вече сте част от пейзажа, често подминаван субект, получаващ по едно фалшиво "здравей" и още по-фалшивото "как си". Вярно е, че по пътя си към върха имаме много спътници. Падат с нас, подават ни ръка. Отпадат един по един. До момента, в който не стигнете заветната точка. На върха човек винаги е сам.

Обезличаване. Сами не можете да познаете живота си. Той вече не е ваш. Вие вече не сте в него. Вие сте фон. Съществувате като ония същества в страшните истории, които пропълзяват от каналите късно вечер и се носят по празните улици незабележими като сянка. До вчера сте били нечий свят.

Кога за последно някой ви каза колко много означавате за него? Кога последно ви оличиха за важни. Ако е било днес, то сграбчете момента и му се насладете, защото от утре може и вие да сте от обезличените. На върха е самотно, но пък предоставя хубава гледка. Виждате нещата по-ясно от всякога. И ако мечтата ви се е сбъднала за вас самите, то самотата не трябва да ви плаши. Имате себе си. Не се обезличавайте сами :)

За бога, сестро, не се размножавай.

Забранено за бебемразки или защо някои хора не трябва да се размножават. 

Еманципацията на жените е велико нещо. Също като изобретяването на парната машина, откриването на пеницилина, интернета, анти-бебе хапчетата и секс революцията. Велико. Поднасям уважението си към суфражетките, феминистките, жените кранисти и офицери, онези които са работещи момичета, които сами си вадят хляба, както и жените вегани, а също и дълбоките си почитания към онази част от нежното население която е способна да изпие 10 бири, да се оригне мощно и да си поръча единайста. Евала, момичета, ей тва е еманципация! 

Аз съм съвременно момиче. Така де, вече съм жена. Плод на посткомунистическата реалност, родена в мутренските години, израстнала с представата за прехода, като нещо много важно случващо се благодарение на моите родители и мен като главни действащи лица представители на средната класа. Аз съм от онези чада на родната икономика, които имаха първи привилегията да живеят в свят, в който вече нищо не е държавно, всичко е частно, свободно, достъпно и ако не можеш да го купиш с пари, го купуваш с много пари. Аз съм от отрочетата закърмени с кабелна телевизия и колумбийски сериали, аз съм от компютърното поколение, с което се развиваха и технологиите. Аз завърших частен университет. Аз съм от ония млади хора, които се бунтуват срещу старите методи, аз съм млада жена, кълняща се, че няма такова нещо като равноправност между половете, защото жената е по-велика от мъжа във всички отношения. Аз имам фейсбук, като всички мои връстници и там споделям, тагвам и лайквам. Аз съм от работещите оправни момичета, които отричат институцията на брака и идеята, че мъжът трябва да работи, а жената да домакинства. Аз съм бъдещето на моята родина. Или по-скоро нося в утробата си бъдещето на моята родина. Аз очаквам дете.

До тук с еманципацията. До тук с идеалите за “аз мога всичко”. До тук с идеята, че ще покоря света само ‘щото така съм казала, че искам.  Аз съм взела решението в утробата си да износя човек, да го родя и възпитам според съвременните си възгледи да обича страната си, да расте и остане тук и с гордо вдигната глава искам да заявя, че не се срамувам, въпреки опитите на някои хора да ме накарат да се почувствам като втора ръка човек заради този си избор. Тази статия посвещавам на тях - и по-точно на младите жени бебемразки или както аз казвам, онези, които не искат да се размножават и по-добре да не се! Обръщам се към тях.

Знам колко е трудно да приемеш в някакъв етап от живота си, че приказката на децата на прехода е такава само на теория. Знам, че е кофти да осъзнаеш, че е време да порастнеш и след университета искаш, не искаш, трябва да си намериш работа, защото мама и тате не могат (могат ама не е готино) да те издържат докато станеш на 40. Идеята, че в 21ви век жените могат всичко и вече не са само машини за репродуциране, отглеждане на деца и домакинска работа, е вглъбена в съзнанията на младите момичета от нашето поколение. Ние можем сами, ние можем всичко, на нас мъж не ни трябва. Ние работим, ние творим, развиваме се, четем, пътуваме и се ограмотяваме, ние сме деца на планетата Земя и светът е в краката ни. Да, ама не, скъпи момичета. Време е да ви махна филтъра на блаженото невежество, който не вие самите, а обстоятелствата и обществото са сложили на вашите иначе не толкова розови очила. Животът се случва по съвсем различен начин. Животът на порастналите, на големите и отговорни хора рядко е такъв, какъвто вие си го представяте. В реалния живот има неща по-важни от това колко лайка имате във фейсбук и това, че няма как да имате пари без да работите. Сори. Ако искаш да отидеш в Индия, трябват кинти, а те не падат от небето. И колкото повече се бунтувате срещу тези факти, толкова по-зле за вас. 

Вие, скъпи момичета се бунтувате и неусетно се превръщате в мрънкащите хейтъри, от които толкова рязко се разграничвахте до скоро. А вие не искате да попадате в тази категория. Както не искате да попадате и в категорията на “кифлите”, не искате да ви наричат “хипстъри”, присмивате се на веганите и за вас всяка жена, жертвала тялото, утробата и живота си, за да създаде живот е проста лелка, беге мама, предателка, срам за еманципацията и пример за това в какво не искате да се превръщате вие самите. Защото да попаднеш в тази категория жени, е най-пагубното нещо, което може да се случи в живота ви. И за да ме разберете по-добре, ще ви запозная с един събирателен образ, който илюстрира всичко това, което описах. И да, по истински случай е, да, познавам я, ама и смених името. Ще я нарека Мими и ще ви представя нейната реакция на новината, че ще ставам майка.

“Каквооо? Деца лии? Бегай от тука, бе! Сополанковци. Ше му тичам аз по насрания гъз и ше сменям памперси. Ше си разваля фигурата и ше си жертвам младостта. Ааа, не. Не искам да ставам лелка. Не искам да си зарязвам мечтите. Не съм готова да се откажа от бирата в парка и случайните сексуални контакти. Не, на мен няма да ми се случи, отказвам. Не искам деца! Никога! И мъж не ми трябва! Искам да покоря света, да отида в Тибет и да открия себе си. Ти си луда с тва бебе…  не знаеш кво изпускаш” Мими, София, 30 години, блогър (безработна). 

Такива неща чух от няколко места, когато аз, представител на същото поколение взех решението да създам едно съвременно семейство, без брак, да родя дете и да поделя грижите за него и домакинството заедно с баща му. И ако да си еманципиран, означава да живееш в заблудата, че купоните, алкохола, изкуството и бохемския начин на живот са правилни, а да се грижиш за дом и семейство е грешно и срамно, то тогава искам да ви пикая на еманципацията. Защото да създадеш живот, е най-великото изживяване на този свят. И не, не е като да из**ш  л*но. Защото чух също и изказвания, гласящи, че щом всяка представителка на малцинствата го прави по 5-6 пъти преди да навърши 20, ‘начи не е кой знае ква работа. В тази връзка, искам да вметна, че да си еманципиран и да си образован и отговорен са две различни неща.

Обръщам се сега директно към Мими и всички нейни себеподобни колежки. 

Скъпа Мими, разбирам, че ти имаш идеалистични цели пред себе си. Това е много хубаво. Изглежда имаш талант и всестранни интереси, което също е похвално. Виждам, че се поддържаш, имаш хубаво тяло и искам да те поздравя. Ти си съвременно момиче, със съвременна професия, олицетворение на всичко, което моето поколение иска да бъде. Шапка ти свалям за смелостта и постоянството, свободния дух и целеустремеността. Но най-вече ти благодаря за това, че не искаш да имаш деца. Добре си решила и това е най-доброто и правилно решение в живота ти, на правилния път си. Моля те, не се размножавай. Никога! Остави това на хора като мен. Защото за да ви има вас, трябва да има и такива като мен. 

Преди да се събудиш

Не съм сигурна колко време стояхме така. Но несъмнено мога да твърдя едно: можех да прекарам вечността, можех дори да умра с глава опряна на гърдите му, слушайки неравномерните удари на сърцето му, усещайки как гръдният му кош се надига с всяка поета глътка въздух, която изсвистяваше през ноздрите му и леко гъделичкаше врата ми.  Можех да се закълна, че през нощта той казваше името ми тихо, като повей, като ехото, което се повтаряше в съня ми, докато той лежеше до мен, вплел дланите си в косите ми. 
Винаги когато спях сгушена в него го сънувах. Той влизаше в главата ми и създаваше с мен живота, който нямаше как да имаме в реалността. Но в сънищата беше повече от истинско. Там, само там можехме да крачим по улиците ръка за ръка, да ядем сладолед и да ходим на кино. Там, в онзи свят, живеехме и остарявахме заедно, там изживявахме онова, което иначе си оставаше само мечта. 
Всеки път той ме питаше няма ли как да спрем времето. Не искаше слънцето да изгрява и затъмняваше прозорците, смъкваше щорите, гасеше осветлението и се опитваше да си втълпи, че все още е нощ, а изгрева и утрото далеч. Толкова далеч, че да успеем да побелеем между четири стени, да изговорим всички приказки, да прочетем всички книги, да изгледаме всички филми, да изядем всички сладки на света и да се наситим на устните си, без да оставяме следи от присъствие. Всеки път аз му отвръщах, че няма да спя, за да мога да бъда по-дълго с него. И всеки път се предавах и първа заспивах на рамото му, докато той ме гъделичкаше с мигли и шепнеше нещо в ухото ми, нещо на някакъв екзотичен език, нещо което и днес той твърди, че е тайната с която ме омагьосва.

Това утро беше различно. По-друго от всички останали, в които сърцето ми е бивало свито и нетърпеливо, изплашено, че пропуска нещо важно... Тази сутрин светлината бе по-друга, някак не толкова страшна, някак мека, успокояваща... падаше върху нас и осветяваше малкото ни островче на спокойствието. Лежах сгушена в него и всеки мой мускул се беше отпуснал, всяка фибра на тялото ми бе потънала в него. Лежах и се опитвах да запомня всеки детайл така познат и понякога толкова далечен за съзнанието ми. Дълбоката гънка на носа му, снопчетата косъмчета по дългите пръсти на ръцете му, сега отпуснати и вплетени в моите. Опънатите вени на предмишниците, малките подвити възглавнички на ушите му, светлата релефна бенка в основата на врата му. Познавах ги толкова добре, сякаш бяха част от моето, а не неговото тяло. И въпреки това имах нуждата да ги докосвам, да прокарвам пръсти по кожата му, за да знам, че той е истински, че е до мен и спи спокойно като бебе...
Този път е различно. Това бе казал предишната вечер. И наистина беше. Усещаше се не само в светлината и пианото на съседа, което иначе друг път вбесяващо, сега бе някак приятно гъделичкащо сетивата ми. Притворих очи и светлината, пианото и миглите му ме пренесоха в пищна барокова градина.  Представих си, че съм принцеса и тичам през необятните като лабиринт градини на Версай, а той ме гони и вика името ми, неастига ме и нежно отърква нослето си в моето. Този път наистина беше различно. Виждах го в очите му, докато ме гледаше втренчено сякаш изучаваше за първи път чертите на лицето ми. Усещах го в устните му, които сякаш познаваха всяка извивка на моите, но все-пак ги целуваха за първи път. Долавях го в гласът му и начинът, по който ми говори, в думите, които някак по-мъдри, по-свободни, по-леки се лееха в тъмнината и не оставяха диря в тясното пространство между вплетените ни тела. Усещах го и този път се чувствах лека. Неочакваща. Само благодарна, че и този път изпитах щастието да го имам до себе си. 
Вече свикнала, че той идва и си тръгва, винаги близо до мен, винаги далече до следващата среща, до следващия шепот. Трезвен. Не импулсивен. Без да бърза, без да се отдава на онзи инстинкт, който е присъщ на животните, когато искат да спасят живота си. И това ме караше да вярвам, че дори да е за последно, ще си струва. Да си спомням ваната и целувките по врата. Смехът ни, притихнал в сенките на свещите и пушека, който гонеше влагата от косите ни. Да се държа за ръцете му и да стискам очи, докато в съня ми внуците ни пеят песни. 
Не съм сигурна колко време стояхме така. Може би беше завинаги. А може би бяха само секунди от живота ни преди смъртта. Не зная. Но съм сигурна в едно - обичах го. Обичам го. И вече знам, какво бе различното. Този път, не съм само аз. Този път е завинаги.

Вампириа

Целувал ли ви е вампир? Не, не от ония в блюдкавите тийнейджърски романи. Не от онези блестящите, безсмъртните, красивите и тайнствените. Не. Целувал ли ви е вампир грозен и страшен, хлъзгав и блед, вонящ и разлагащ се, гнусен и надменен. Усещали ли сте дъха му върху шията си, противен и зловонен? Потръпвали ли сте от ужас, когато дългите му кокалести пръсти се впият в плътта ви и си проправят път към онова, което ги храни и поддържа живи? Прегръщали ли сте убиеца си в страстна схватка, водеща до целувка по-страшна, но по-истинска от всеки чифт жадни и влюбени устни, впивали се във вашите? 

Аз съм.

Той идва в стаята ми всяка вечер. Всяка нощ пристъпва бавно до леглото ми и протяга разлагащите се си пръсти към одеялото ми. Отмята го и примъква мъртвото си тяло до моето. Студено, хлъзгаво, вонящо, впиващо се до костта ми, смучещо кръвта ми, мечтите ми, желанието ми за живот. Той е моят любим. Моят любовник, моят приятел, съветник и спътник. Той е до мен, в леглото ми, в главата ми, в гърдите ми винаги когато всички други са далеч. Устните му слети с моите, смучещи живот и вливащи отрова... Така близки и познати, чак почти приветливи и вкусни, са единствената утеха, която ми остава, когато всеки близък и скъп човек се отметне от мене с погнуса. 

Често си мисля, че срещите ми с него и любовните ни нощи, са ме превърнали в негово копие. Разлагаща се плът, празни очи и студен гръден кош. Плашещи, неприятелски, отблъскващи. Пропъждат всяка искрица любов друга от онази смъртната, която той ми дава. Карат всеки да извърне поглед и да каже "Тя е болна", "Бягай!", "Мрази я!"...

О, да... Болна съм. Болна съм от недокосване, от неразбиране, от нелюбов и нещастие. Болна съм от изоставяне, болна съм от неамбициозност, от счупени мечти и неспособност за завръщане. Болна съм от много обичане, от обещания и от много, много тръгнали си хора. Болна съм от порастване. Това последното е смъртоносно и е най-страшното. Симптомите са втрисане, главоболие, безпричинен плач, осъзнаване на грозното и възприемане на неизбежното. Страничните ефекти от лечението могат да включват примирение, празнота, затъпяване и най-лошото - самозаблуда. Болна съм и затова лежа, разрязана на две с отворен гръден кош и бавно биещо порязано сърце. Болна съм и затова съм превързана на седем места. Болна съм и затова ми вливат лъжи на системи. Но организма ми отхвърля лечението. Отказва да приеме още лекарства с плацебо ефект. Тялото ми не е способно да понесе повече самотност, повече реалности и счупени амбиции. То не може да оздравее без влюбени ръце, а кой обича да целува вампири?

Та, целувал ли ви е вампир? От ония, дето те изпиват като за последно, жадни и алчни, да не би да дадеш на някой огризките. От онези, дето са мъртви отдавна, но се впиват в сърцето ти и дълбаят до кокал, за да извадят всяка надежда, че някога някой ще ви обича и че някога всичко ще бъде наред. О, колко сладка е тая вампирска целувка. Толкова съкровена, лична и истинска... Само тя обещава и не изоставя, само тя е там в края на деня.

Целувал ли ви е вампир? Ако не е, значи сте нещастници.

Смокиново лилаво

"Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос"

Силвия Плат

 

 

Ела при мен, ще те чакам там, далече от всички заблуди. В обгръщаща приветлива прегръдка на смокиновото дърво, в омарата на августовски припек. Ако можеш, ела без спомени, чист като плаха сърна. Ще те чакам под купола, който притиска света ми. Свита в лилава тъга.

Ще повтарям, за да си повярвям сама, за да ме видиш по-жива и цяла пред тебе от всякога.

"Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам".

 

Дъхът ми ще запотява стъклото и ще усещам как все повече се наваля небето към мен, а смокините започват да падат изсъхнали в краката ми. Но аз ще те чакам. Ти ела.

Ела в лилавата мараня и остави тъгата си в корените на дървото. Ела, когато няма при кого да отидеш, когато си покорил света и си изкачил най-стръмните планини, преплувал най-дълбоките морета. Ела при мен и зарови лице в пръстта, мека и черна, топла и студена като дом, като усмивка, като милувка на мащеха. Легни до мен и изтрий очите си с косите ми. Излей солта от гърдите си, за да се приспиш с прегръдка. 

 

 

Ако можеш, ела, аз ще те чакам. Умираща под похлупака. Пресягаща се към смокините.
Ела и виж, че съществувам. Ела и ми кажи, че съм сгрешила. Прехапи език и остави алената кръв да падне в полите ми. Ела и си спомни всеки трепет и всяка лъжа. Спомни си колко студено беше в гърдите ти. Приближи се достатъчно, за да прошепнеш в ухото ми колко много ненавиждаш ръцете си, как мразиш езика си, колко грешни са очите ти и колко порочни са гърдите ти. 

 

Разкажи ми колко далече си бил. И колко далече си всъщност сега, когато си под дървото. Пресегни се и откъсни най-зрялата смокиня, а после я стъпчи с нозете си. Разкажи ми за залезите и дните, за устните, които си вкусил и отровата която изцеждаш всеки път щом прехапеш езика си, за да си спомниш за мен. Вдишай лилавия въздух и виж колко черен е този под моето стъкло.

Ако можеш изяж всичките смокини. Ако можеш ми ги дай. Ако искаш, виж колко тежки са краката ми. Ако искаш, прочети живота си в очите ми. Ако можеш, надигни похлупака ми. Ако искаш ме пусни. Вземи страховете ми. Ако можеш, ми прости.

 

Морска болест,
знаеш, че гаденето и слабостта ти
не идват от полюшването на вълните.

Причината е в теб,
някъде дълбоко, по-дълбоко от морето
в сърцето ти.

Там, където
аз идвам бавно и още по-бавно изтръгвам
писъци от гърдите ти.

Не е морето,
по-необятно и по-тъмно от него
е само онова, което предстои.

419

Ще се събудя в 2:15, докато някъде, далече от мене се смееш с цигара в ръка. Ще пусна познатата мелодия, да заглуша тишината от дупката в гръдния кош и шепота на хиляди мракове в главата ми. Ще притворя очи и ще те видя там, където отдавна няма следи от присъствието ти. Ще се вгледам в очите ти и този път, в спомена, ще открия онова, което са ми казвали.

"Ти не си там и никога няма да бъдеш..." А в мене. Ти си там. И винаги ще бъдеш.
Ще крещя, докато вселени звезден прах се вливат в мен и ще отпращам клетви и молби към вятъра, да ги отнесе при тебе, за да те докосна, да ме чуеш.
Ще си те представям винаги усмихнат и гледащ право в очите ми... Ще си те спомням винаги застанал пред мен непоклатим, издишащ струйка дим. Аз си тръгвам. Ти оставаш, зариваш глава в ръцете си и си отдъхваш. Отивам си. А ти си на хиляди стъпки от там, от където тръгнахме.

Ще е 2:22 и ще си представям че се нося по черната вода, а небето е обсипано с безброй звезди. "Не ги броя, вече не", ще повтаря гласът ти, а аз ще шепна "Остани, остани...". Ще се нося, а под мен ще зее бездна, студена, неприветлива и все-пак викаща ме и приканваща с моя шепот "Остани, остани..." Ще мразя очите и впити в ръцете ти, докато потъвам. Усмивката ти ще е последното нещо, което ще изпълни дробовете ми, борещи се за глътка от теб. Ще потъвам безкрайно дълго, докато обвивам косите си около очите ти. Ще отпиваш вино от чаша за кафе. А аз ще се моля тази стая да се срути и да не остави живи сенките ни слети в задуха на януари.

В 3:02 вече няма да ме има. Ще съм на дъното на океана, а ти ще се носиш по тихата повърхност върху ледник, разцепен на две. Ще ти обещая безсъние, но ще знам, че ти не ще си буден в онази сутрин, в която сърцето ми ще спре. Ще ти пожелая "Лека нощ" и ще извадя езика й, за да не лее отрова с думи, които не успяха да отровят мен, но повалиха исполините в гърдите ми. Извиквам името ти за последно, докато целувам разбитите ти колене...

В 4:19 от мен ще е останал само шепот. Празна стая и легло студено много преди ти да го оставиш само мое. Бална зала пълна с кални лачени обувки. И когато затанцуваш, няма да си спомниш мене. Само смътно ще усещаш, че някъде, някой, който носи частица от тебе, вече е свободен. Някой някъде е давал дъхът си за тебе. И вече е издишал.

Прах при прахта. Пепел при празни вселени. А някога бяхме звезден прах.