Тъмен шоколад и мляко.
Онзи тежък аромат.
И ти.
И ние...
Мелодии, въздишки, пулс, небе.
Навън е светло. Нищо.
Ще се скрием тук.
Така ни е добре.
Лед и огън.
Дим и уиски.
Убити цветове.
Часовникът подканва.
Аромат на кафе.
И аз.
И ти.
Така ни е добре.

Мирише ми на дъжд. 
Но от онези - прашните, 
които вдигат сивотата и 
след себе си оставят 
теб и мен.
Дъждовно. Пролетно. Гърмежно.
А вътре в мен е песен на камбана.
Отеква хор и ангелските гласове
се сливат с писъци от ада.
Дъхът ти - черни боровинки.
А чашите търкалят се на пода.
Мирише ми на дъжд. 
Но от онези - прашните, 
които вдигат сивотата и 
след себе си оставят 
теб и мен.
И дъх на боровинки.

Тик-так

Да чакаш себе си е най-трудната задача. По-трудно е само да караш някой друг да чака теб.
Докато преоткриваш собствените си приоритети нараняваш накого. Някой, който не подозираш, че му е толкова трудно да се справя с теб. Странно е, нали? Но, повярвай - във всеки един момент, дори когато се чувстваш най-изоставен и самотен, неразбран и изгубен има някой, някъде, който разбира, вижда, чувства всичко, което и ти. И го е грижа. И то много. Да, скъпа - за теб! Никога не знаеш колко място заемаш в мислите на другите хора. Ако знаехме, нещата щяха да са много по-лесни... или пък не. Чакането обаче. В него се крие разковничето.

Цял живот чакаме!
Чакаме 9 месеца, за да се появим на този свят. Чакаме седмица да се приберем за първи път у дома. Чакаме година, за да проходим и да се почувстваме истински свободни. Чакаме още 5, за да започнем да ходим на училище. Чакаме 12 години, за да завършим училище. Чакаме на опашки, чакаме да дойде лятото, чакаме да съберем пари за тази чанта, която сме си харесали... Чакаме любовта на живота  си.

ЧА-КА-МЕ.
Дни, седмици, месеци, години. Чакаме живота си.
А времето тече. Пропускаме мигове. Мигове, в които можем да се насладим с всяка фибра от тялото си на вятъра, дъжда, настръхналите косъмчета по ръцете и гърба...

Да отидем там, където сме си мечтали. Остави всичко, не чакай! Водопади, планини, морета... всичко, което искаш да видиш. Тръгвай! Сега! Нито секунда повече не си заслужава да пренебрегваш себе си. Не чакай себе си, за да не караш и другите да чакат теб.
От утре спирам да пуша, да пия... Добре. Но да е утре. Нито ден по-късно. Не чакай живота си. Направи го такъв, какъвто искаш да е!

Телефона не звъни? Звънни ти! Излез! Намери хората, които трябва да бъдат в живота ти. Задръж ги. Направи всичко възможно, за да успееш. Ти програмираш завоите и кръстовищата по пътя си. Ти решаваш на къде да поемеш.

Лесно е да се каже, а трудно да се направи?! Помисли пак. Колко пъти си си обещавал нещо и не си го направил? А колко от нещата, които в действителност си желал са изпълнени? Съжалявал ли си за тях след това? А съжаляваш ли за пропуснатите възможности? Да, говоря за онова момиче, което искаше да целунеш, а не го направи. Питал ли си се какво щеше да стане ако...? Не можеш да върнеш момента. Не можеш да разбереш. Затова следващия път не се колебай!
Живей! И стига чакане!

Ледът потраква, чашата е празна вече.
В очите ми се крие мъничко тъга.
Че обещах си и обещанито си наруших веднага,
че открих забравената си отдавна самота.

Минава полунощ, за мен е сутрин.
В главата ми се шири суета.
Че простих на другите, а себе си забравих,
че пропуснах да запълня тази празнина.

Разсъмва се, навън е вече виделяво.
В устата ми таи се горчивина.
Че ледът остана, другото преглътнах,
че отровата ми беше в друга доза истина.

Понякога...

Понякога от ляво ме боли.
Една такава куха, тъпа болка.
Тогава като че ми няма нищо отстрани,
но вътре в мен бушува огън.
Понякога съм тъжна в слънчев ден.
Тогава слънцето ми е сърдито.
Косите ми сивеят и дори
сладките с кокос не правят смисъл.
Понякога ми става смътно на очите.
Тогава лъжа, че ми трябват очила.
Очите от зелени стават черни
и остават слепи за света. 
Понякога не ставам от леглото.
Тогава казвам, че не ми е добре.
Обръщам се встрани и те сънувам.
Представям си, че завивките са твоите ръце.
Понякога отказвам се от всичко.
Тогава мисля, че съм някой друг.
Но намирам сили и продължавам.
Усмихвам се, нищо че ти не си тук.

Боли ли те сега, любими?
И сладко ти горчи, нали?
Усмивката ми е за тебе,
защото бях така преди.
Не бой се, миличък, ще мине. 
Когато мен ме преболи.
Аз знам, че болката ти има име,
не ми го казвай, а ми позволи
да се почувствам като тебе,
когато казваше, че ти не си
това което търся и след време
по-леко ще ми става, но, уви...
На мен ми стана леко вече,
а ти защо сега ми казваш остани?
Нали когато очите са далече,
по-лесно се забравят отстрани.
Боли ли те сега, любими?
И сладко ти горчи, нали?
На мен ми мина и след време
усмивката ми по-малко ще горчи.

Зюмбюли по никое време

Януари, мили, е април.
В мислите ми няма зима.
Ще напъпя като лист,
ще разцъфна като самодива.
Нямам повече търпение!
Искам тук, сега, защото
зимата е наполовина,
а в душата ми април напира.
Да се научиш на търпение, 
когато в мислите ти щастието дреме.
Да очакваш някой мил, любим,
а в сърцето да тежи голямо бреме.
То тогава, мили, януари е април.
И тогава никой няма да го вземе!
Въздуха ухае на зюмбюли,
бели и по никое време.