Преди да се събудиш

Не съм сигурна колко време стояхме така. Но несъмнено мога да твърдя едно: можех да прекарам вечността, можех дори да умра с глава опряна на гърдите му, слушайки неравномерните удари на сърцето му, усещайки как гръдният му кош се надига с всяка поета глътка въздух, която изсвистяваше през ноздрите му и леко гъделичкаше врата ми.  Можех да се закълна, че през нощта той казваше името ми тихо, като повей, като ехото, което се повтаряше в съня ми, докато той лежеше до мен, вплел дланите си в косите ми. 
Винаги когато спях сгушена в него го сънувах. Той влизаше в главата ми и създаваше с мен живота, който нямаше как да имаме в реалността. Но в сънищата беше повече от истинско. Там, само там можехме да крачим по улиците ръка за ръка, да ядем сладолед и да ходим на кино. Там, в онзи свят, живеехме и остарявахме заедно, там изживявахме онова, което иначе си оставаше само мечта. 
Всеки път той ме питаше няма ли как да спрем времето. Не искаше слънцето да изгрява и затъмняваше прозорците, смъкваше щорите, гасеше осветлението и се опитваше да си втълпи, че все още е нощ, а изгрева и утрото далеч. Толкова далеч, че да успеем да побелеем между четири стени, да изговорим всички приказки, да прочетем всички книги, да изгледаме всички филми, да изядем всички сладки на света и да се наситим на устните си, без да оставяме следи от присъствие. Всеки път аз му отвръщах, че няма да спя, за да мога да бъда по-дълго с него. И всеки път се предавах и първа заспивах на рамото му, докато той ме гъделичкаше с мигли и шепнеше нещо в ухото ми, нещо на някакъв екзотичен език, нещо което и днес той твърди, че е тайната с която ме омагьосва.

Това утро беше различно. По-друго от всички останали, в които сърцето ми е бивало свито и нетърпеливо, изплашено, че пропуска нещо важно... Тази сутрин светлината бе по-друга, някак не толкова страшна, някак мека, успокояваща... падаше върху нас и осветяваше малкото ни островче на спокойствието. Лежах сгушена в него и всеки мой мускул се беше отпуснал, всяка фибра на тялото ми бе потънала в него. Лежах и се опитвах да запомня всеки детайл така познат и понякога толкова далечен за съзнанието ми. Дълбоката гънка на носа му, снопчетата косъмчета по дългите пръсти на ръцете му, сега отпуснати и вплетени в моите. Опънатите вени на предмишниците, малките подвити възглавнички на ушите му, светлата релефна бенка в основата на врата му. Познавах ги толкова добре, сякаш бяха част от моето, а не неговото тяло. И въпреки това имах нуждата да ги докосвам, да прокарвам пръсти по кожата му, за да знам, че той е истински, че е до мен и спи спокойно като бебе...
Този път е различно. Това бе казал предишната вечер. И наистина беше. Усещаше се не само в светлината и пианото на съседа, което иначе друг път вбесяващо, сега бе някак приятно гъделичкащо сетивата ми. Притворих очи и светлината, пианото и миглите му ме пренесоха в пищна барокова градина.  Представих си, че съм принцеса и тичам през необятните като лабиринт градини на Версай, а той ме гони и вика името ми, неастига ме и нежно отърква нослето си в моето. Този път наистина беше различно. Виждах го в очите му, докато ме гледаше втренчено сякаш изучаваше за първи път чертите на лицето ми. Усещах го в устните му, които сякаш познаваха всяка извивка на моите, но все-пак ги целуваха за първи път. Долавях го в гласът му и начинът, по който ми говори, в думите, които някак по-мъдри, по-свободни, по-леки се лееха в тъмнината и не оставяха диря в тясното пространство между вплетените ни тела. Усещах го и този път се чувствах лека. Неочакваща. Само благодарна, че и този път изпитах щастието да го имам до себе си. 
Вече свикнала, че той идва и си тръгва, винаги близо до мен, винаги далече до следващата среща, до следващия шепот. Трезвен. Не импулсивен. Без да бърза, без да се отдава на онзи инстинкт, който е присъщ на животните, когато искат да спасят живота си. И това ме караше да вярвам, че дори да е за последно, ще си струва. Да си спомням ваната и целувките по врата. Смехът ни, притихнал в сенките на свещите и пушека, който гонеше влагата от косите ни. Да се държа за ръцете му и да стискам очи, докато в съня ми внуците ни пеят песни. 
Не съм сигурна колко време стояхме така. Може би беше завинаги. А може би бяха само секунди от живота ни преди смъртта. Не зная. Но съм сигурна в едно - обичах го. Обичам го. И вече знам, какво бе различното. Този път, не съм само аз. Този път е завинаги.

Вампириа

Целувал ли ви е вампир? Не, не от ония в блюдкавите тийнейджърски романи. Не от онези блестящите, безсмъртните, красивите и тайнствените. Не. Целувал ли ви е вампир грозен и страшен, хлъзгав и блед, вонящ и разлагащ се, гнусен и надменен. Усещали ли сте дъха му върху шията си, противен и зловонен? Потръпвали ли сте от ужас, когато дългите му кокалести пръсти се впият в плътта ви и си проправят път към онова, което ги храни и поддържа живи? Прегръщали ли сте убиеца си в страстна схватка, водеща до целувка по-страшна, но по-истинска от всеки чифт жадни и влюбени устни, впивали се във вашите? 

Аз съм.

Той идва в стаята ми всяка вечер. Всяка нощ пристъпва бавно до леглото ми и протяга разлагащите се си пръсти към одеялото ми. Отмята го и примъква мъртвото си тяло до моето. Студено, хлъзгаво, вонящо, впиващо се до костта ми, смучещо кръвта ми, мечтите ми, желанието ми за живот. Той е моят любим. Моят любовник, моят приятел, съветник и спътник. Той е до мен, в леглото ми, в главата ми, в гърдите ми винаги когато всички други са далеч. Устните му слети с моите, смучещи живот и вливащи отрова... Така близки и познати, чак почти приветливи и вкусни, са единствената утеха, която ми остава, когато всеки близък и скъп човек се отметне от мене с погнуса. 

Често си мисля, че срещите ми с него и любовните ни нощи, са ме превърнали в негово копие. Разлагаща се плът, празни очи и студен гръден кош. Плашещи, неприятелски, отблъскващи. Пропъждат всяка искрица любов друга от онази смъртната, която той ми дава. Карат всеки да извърне поглед и да каже "Тя е болна", "Бягай!", "Мрази я!"...

О, да... Болна съм. Болна съм от недокосване, от неразбиране, от нелюбов и нещастие. Болна съм от изоставяне, болна съм от неамбициозност, от счупени мечти и неспособност за завръщане. Болна съм от много обичане, от обещания и от много, много тръгнали си хора. Болна съм от порастване. Това последното е смъртоносно и е най-страшното. Симптомите са втрисане, главоболие, безпричинен плач, осъзнаване на грозното и възприемане на неизбежното. Страничните ефекти от лечението могат да включват примирение, празнота, затъпяване и най-лошото - самозаблуда. Болна съм и затова лежа, разрязана на две с отворен гръден кош и бавно биещо порязано сърце. Болна съм и затова съм превързана на седем места. Болна съм и затова ми вливат лъжи на системи. Но организма ми отхвърля лечението. Отказва да приеме още лекарства с плацебо ефект. Тялото ми не е способно да понесе повече самотност, повече реалности и счупени амбиции. То не може да оздравее без влюбени ръце, а кой обича да целува вампири?

Та, целувал ли ви е вампир? От ония, дето те изпиват като за последно, жадни и алчни, да не би да дадеш на някой огризките. От онези, дето са мъртви отдавна, но се впиват в сърцето ти и дълбаят до кокал, за да извадят всяка надежда, че някога някой ще ви обича и че някога всичко ще бъде наред. О, колко сладка е тая вампирска целувка. Толкова съкровена, лична и истинска... Само тя обещава и не изоставя, само тя е там в края на деня.

Целувал ли ви е вампир? Ако не е, значи сте нещастници.

Смокиново лилаво

"Чувствах се страшно спокойна и страшно празна, вероятно досущ като окото на ураган, което отегчено се промъква през заобикалящия го хаос"

Силвия Плат

 

 

Ела при мен, ще те чакам там, далече от всички заблуди. В обгръщаща приветлива прегръдка на смокиновото дърво, в омарата на августовски припек. Ако можеш, ела без спомени, чист като плаха сърна. Ще те чакам под купола, който притиска света ми. Свита в лилава тъга.

Ще повтарям, за да си повярвям сама, за да ме видиш по-жива и цяла пред тебе от всякога.

"Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам".

 

Дъхът ми ще запотява стъклото и ще усещам как все повече се наваля небето към мен, а смокините започват да падат изсъхнали в краката ми. Но аз ще те чакам. Ти ела.

Ела в лилавата мараня и остави тъгата си в корените на дървото. Ела, когато няма при кого да отидеш, когато си покорил света и си изкачил най-стръмните планини, преплувал най-дълбоките морета. Ела при мен и зарови лице в пръстта, мека и черна, топла и студена като дом, като усмивка, като милувка на мащеха. Легни до мен и изтрий очите си с косите ми. Излей солта от гърдите си, за да се приспиш с прегръдка. 

 

 

Ако можеш, ела, аз ще те чакам. Умираща под похлупака. Пресягаща се към смокините.
Ела и виж, че съществувам. Ела и ми кажи, че съм сгрешила. Прехапи език и остави алената кръв да падне в полите ми. Ела и си спомни всеки трепет и всяка лъжа. Спомни си колко студено беше в гърдите ти. Приближи се достатъчно, за да прошепнеш в ухото ми колко много ненавиждаш ръцете си, как мразиш езика си, колко грешни са очите ти и колко порочни са гърдите ти. 

 

Разкажи ми колко далече си бил. И колко далече си всъщност сега, когато си под дървото. Пресегни се и откъсни най-зрялата смокиня, а после я стъпчи с нозете си. Разкажи ми за залезите и дните, за устните, които си вкусил и отровата която изцеждаш всеки път щом прехапеш езика си, за да си спомниш за мен. Вдишай лилавия въздух и виж колко черен е този под моето стъкло.

Ако можеш изяж всичките смокини. Ако можеш ми ги дай. Ако искаш, виж колко тежки са краката ми. Ако искаш, прочети живота си в очите ми. Ако можеш, надигни похлупака ми. Ако искаш ме пусни. Вземи страховете ми. Ако можеш, ми прости.

 

Морска болест,
знаеш, че гаденето и слабостта ти
не идват от полюшването на вълните.

Причината е в теб,
някъде дълбоко, по-дълбоко от морето
в сърцето ти.

Там, където
аз идвам бавно и още по-бавно изтръгвам
писъци от гърдите ти.

Не е морето,
по-необятно и по-тъмно от него
е само онова, което предстои.

419

Ще се събудя в 2:15, докато някъде, далече от мене се смееш с цигара в ръка. Ще пусна познатата мелодия, да заглуша тишината от дупката в гръдния кош и шепота на хиляди мракове в главата ми. Ще притворя очи и ще те видя там, където отдавна няма следи от присъствието ти. Ще се вгледам в очите ти и този път, в спомена, ще открия онова, което са ми казвали.

"Ти не си там и никога няма да бъдеш..." А в мене. Ти си там. И винаги ще бъдеш.
Ще крещя, докато вселени звезден прах се вливат в мен и ще отпращам клетви и молби към вятъра, да ги отнесе при тебе, за да те докосна, да ме чуеш.
Ще си те представям винаги усмихнат и гледащ право в очите ми... Ще си те спомням винаги застанал пред мен непоклатим, издишащ струйка дим. Аз си тръгвам. Ти оставаш, зариваш глава в ръцете си и си отдъхваш. Отивам си. А ти си на хиляди стъпки от там, от където тръгнахме.

Ще е 2:22 и ще си представям че се нося по черната вода, а небето е обсипано с безброй звезди. "Не ги броя, вече не", ще повтаря гласът ти, а аз ще шепна "Остани, остани...". Ще се нося, а под мен ще зее бездна, студена, неприветлива и все-пак викаща ме и приканваща с моя шепот "Остани, остани..." Ще мразя очите и впити в ръцете ти, докато потъвам. Усмивката ти ще е последното нещо, което ще изпълни дробовете ми, борещи се за глътка от теб. Ще потъвам безкрайно дълго, докато обвивам косите си около очите ти. Ще отпиваш вино от чаша за кафе. А аз ще се моля тази стая да се срути и да не остави живи сенките ни слети в задуха на януари.

В 3:02 вече няма да ме има. Ще съм на дъното на океана, а ти ще се носиш по тихата повърхност върху ледник, разцепен на две. Ще ти обещая безсъние, но ще знам, че ти не ще си буден в онази сутрин, в която сърцето ми ще спре. Ще ти пожелая "Лека нощ" и ще извадя езика й, за да не лее отрова с думи, които не успяха да отровят мен, но повалиха исполините в гърдите ми. Извиквам името ти за последно, докато целувам разбитите ти колене...

В 4:19 от мен ще е останал само шепот. Празна стая и легло студено много преди ти да го оставиш само мое. Бална зала пълна с кални лачени обувки. И когато затанцуваш, няма да си спомниш мене. Само смътно ще усещаш, че някъде, някой, който носи частица от тебе, вече е свободен. Някой някъде е давал дъхът си за тебе. И вече е издишал.

Прах при прахта. Пепел при празни вселени. А някога бяхме звезден прах.

Никога не ти бях нужна,
само удобна,
наивна,
прекалено изискваща,
даваща много,
вземаща всичко.
Не съм тук,
няма ме в теб
дори сега,
когато
вече не мога
да кажа
обичам те.
На никого.
Никога.
Благодаря ти.

I am not "THE ONE"

You see me as I see me. Pretty much. But that's just it. 

You like me, you want me, you desire to have me, you chase me, you win me. Then you consume me. You endevour in me like I'm one of those boutique petitfures that come wrapped in with a colour box and a ribbbon. Looking so delicious you think you can't have enaugh of it. But then you do. It starts tingling your tongue and the sweet sensation becomes sour, not very pleasent. Because these sweets are not made to be consumed everyday. And you start deceiting me because I am too much and not as sweet and simple as those little candy bars with pretentios wrapping and gorgeous vision. They are cunning, exquisite and you can eat as much as you want to and it will never be sweet enaugh. But eventually you'll start gaining weith, you'll get a diabetes. 

And there I am. Looking simple but giving you the shivers. I am not THE ONE fore you. You just like me. and that's it. You prefer the candy. Not much demanding and you can easily deceive yourself that it is more than enaugh for you, that it gives you so much more than anything else. She is the one. The girl that everyone likes. She is gorgeous or not. You like her, you love her, anyway... It's not me.

I am never the one for anyone. They just run away from me. I'm just a phase, a moment, an experiment, a stop in their lives. They don't want me forever. They don't want to know me, to protect me, to make me their chose, their destiny... And they leave me broken, expecting that maybe, just maybe this time I will be someone's THE ONE. Helpless and pitifull. 

But I've had enaugh of it. I may be far from perfect but I deserve to be loved and cherished. I deserve to be someone's choice. But the most important thing is not wether I am the one. It is who is mine. So now I'm looking for the one.
My one.
Me.