14.02.2013-7.11.2014

На надгробната плоча да пише:
Роди се и кратко живя,
но вярваше силно във дните,
които до един преживя.
Носеше слънце и сълзи,
вятър и дъжд.
След нея виновни
навеждат главите си,
тези, които й дадоха
живот и смърт.

В понеделник догаряха
последните цигари.
А ти мълчеше или
говореше нещо.
Аз плачех.
Защото ти каза,
че ухая на пролет.
А сега е есен
и идва зимата...

И те няма под прага,
на покрива,
до комина.
Търся те заровил глава
в книгата,
под мивката,
де сгрееш ръцете ми,
с ръкохватка за посуда.
И те викам да излезеш,
да донесеш дърва,
да направиш чай,
да ми разкажеш приказка...
Но те няма.
А аз съм запомнила,
че с теб винаги
идва и зимата.

Сепваш ли се още нощем,
от шепота ми в празната ти стая?
Усещаш ли парфюма ми
по себе си попил като отрова?
Дочуваш ли смеха ми
всред тълпа от други хора?
Бършеш ли сълзите ми
от чужди очи за опора?
Аз знам, че съм там - неотлъчно.
Дори когато не мислиш за мене.
Аз знам, че съм в теб като бреме,
късче от снимка,
синята панделка,
старо писмо...
Появявам се без предупреждение
и помитам желязното ти търпение.
Чуваш гласа ми и всичко се връща.
Секунда.
И вече ме няма.
И всичко е същото...

До днес бях истински ранима,

изнежена до крайност - не, до дно.
Нараняваше ме много всяка рима,
като принцеса - грахово зърно.
Преживявах тежко, като в зима,
всеки тежък ден и всяко зло.
Но в мен принцесата любима,
реши от тук нататък да е тъй -
когато я раняват и й взимат,
да ги убива бавно, като със стъкло.
Да пробожда всички зли езици,
както острите игли потъват в игленици.
Съблякох нежната си кожа.
Измих грижливо всяка синина,
приготвих си стъклата, ножа,
привързах на високо дългата коса.
От днес аз ставам Амазонка -
безстрашна, дръзка, жилеща оса.
От днес не страхувам да убивам,
не ме ранява нищо, даже и да съм сама.

Всеки ден ме учиш на умиране.
А после с часове събирам си парчетата.
И всяка нощ се уча на заспиване.
Но повтарям пак и пак урок будуване.

На класната ти стая й трябва ремонтиране.
Чиновете й отдавна вече всички са изпробвани.
Омръзна ми от повторения и мисля, време е
да премина в по-горно ниво на заточение...

И срок след срок аз все съм за изпитване.
И все не съм готова с материала.
Защото ти ме учиш на умиране,
а аз те уча как да си прощаваш.

Ще пиша за това, което ме боли.
Оставено в онази светла стая.
Задавен смях, две-три сълзи
и много, много искани лъжи.
Заветни думи, алкохолни обещания,
клетви и стенания, забелени очи...

Ще пиша за това, че там ги няма.

Останаха отдавна, някога били.

Едни си тръгват, други влизат
през прозореца с отворени мечти.

Ще ме попиташ кой бе той.
Истината е - не зная.

Но спомена за него ми горчи.

Така оставам в тази задимена стая,
да събирам парчета и да ремонтирам
останалите след присъствието щети.