Vulpecula

I am not sad anymore. 

I am not weak or tender or quiet like you remember because the second you said those words and closed that door, I sold my soul to the part of myself I had buried in order to love you, to let you touch every inch of my rotten body, for I wanted to be touchable and not so strange. Not so sad and tender, like I’ve always been, they say, so I changed.
And then your glances and words throwing knives with no return about my change of habits and ways of living, being, and I nodded and smiled, dying silently a little bit inside.

I guess that sometimes it just takes a long walk through the darkness, a long walk through the darkest shadows and corners of your soul to realize that those are a part of you as well, that you've created through your experiences and thoughts those parts within yourself and as much as you can choose to fear them and repress them, they will require your attention one day, they will need your care and acceptance before you can clean them away and turn the lights on. For you refuse to shine the light on something that is imperfect, because you fear judgement and rejection, but you can always choose to look towards the light as the only source of true beauty and love that can help you in the cleaning process. 

Healing, after a long time of struggle and mess is a complex process, but a necessary one nevertheless. We are so overwhelmed by the amount of work it requires that we so often choose to run away from the light, hide in our dark corner and hope that we will never be found, hope that we will never be seen, or desperately look outwards for that love and compassion that we can no longer find within ourselves, for our soul's light no longer shines as it used to. And sometimes we just find those people that can see the light beneath all that dust and darkness that's been pilled up, those kind of light workers that understand our broken souls and manage to pick us up and see the beauty within us, when we find it so hard to see it ourselves. Sometimes I get so tired of separation, of division, of groups and different religions and belief systems. Even if you do find the truth, once you've put it into words, books and rules it already becomes distorted by the mind into something that is no longer truth. 

So I no longer hope for understanding, no longer hope for the opinion of a judgemental mind, but I hope to find the words that touch the soul before the mind, I hope to find the touch that warms the heart from deep inside, and hope to find that far away abandoned part of me which I've left behind.
  
I am not sad anymore. 

пукнато канче

Нараних си носа. Много лошо. И ме боли като дишам. Почти го счупих. От любов...

Любов, но не каква да е, а кучешка. Защото тя е най-силна и вярна. Но... понякога и от нея боли. Когато стискаш най-силно в опит да покажеш колко много обичаш, волно, неволно все ще поискат да се откъснат от захвата ти.... и може да ти счупят носа (минимум)...
На мен много пъти са ми пукали канчето. Все от любов. Едни череши ми причиниха сътресение, когато бях на 5. Ама много обичам череши и до днес. Сестра ми ми пукна канчето един Великден. С люлката. В десятката. Залепихме го, нищо, че беше за шиене....

Та от тогава съм така. Все сътресения. Все от любов. Ама нали обичам. Нали за това се живее...
Канчето се залепя. Носът ще се оправи. (сега лъжа, че се боксирам, затова е син)...
Това, дето не се оправя е като ти спукат надеждата. Тя не се залепя. Остава си дупка и става течение. Настиват ти гърдите, задъхваш се... Няма такъв лейкопласт да го запълни... И с шевове не става. Душата не търпи кърпежи. Ама нали обичам, пък и съм свикнала. Може да не е цяла, но все още е жива...

Носът ми тупти. А кучето дори не разбра какво е станало. То още ме обича. Гушка се в мен, а аз не му се сърдя. Знам, че не е искал. Така простих и на черешите. И на сестра ми. Ще простя и на теб, ако ще ми пукаш нещо. Само, моля те, недей сърцето и надеждата....

Спукай ми канчето...

целогодишно

Той беше моят февруари. Дойде в снега и ме откри, сгушена под тежки преспи. Показа ми, че съм се крила в студеното напразно сам-сама. Разчисти го и ме извади, подаде ми ръка... Научих, че небето е синьо, че дори в студените нощи се намира топлинка. Но февруари мина, снегът се разтопи. И той реши, че ще си иде. И тръгна си. Уви.
Последва септември. Предесенно. Предзимно. Горещо, кратко и студено. Остана да ме грее дълги дни. А аз летях, по-лека от листата, които хвърчаха, подухвани от суровия есенен вятър. С последния есенен лист се отрони и септември си отиде. Останах да вървя към пролетта.
А там посрещна ме април. Като запален дъх с аромат на розов цвят. Побързах да го гоня. А дърветата прецъфтяха. Замаяна от аромата на дръвчетата не усетих, че всичко било е само пролетна омая. Април си отиде с лятото. Все по-малко сезони останаха в мен.
Ноември бе последният ми пристан. За първи път почувствах непреходност в съня, в дните и скрежта паднала по листенцата не смразяваше душата ми така... Уви. Ноември беше кратък. И изключително суров. Защото може би съм се родила в този месец. Когато всичко умира. Умря с него и нещо в мен.

Сега не искам сезонност. Ако си месец в календара, си върви. Не ми трябват картички за лято, есен, зима. На мен ми трябва винаги. В добри и лоши дни. Трябва ми любов през всички сезони. Да ме топли в студените дни. Да ме води в летните нощи по тихите улички, да слушаме как се разбиват вълни. Да чакаме пролетните дъждове прикрити под един чадър, да скачаме в локвите. А есента да посрещаме с нови, още по-цветни мечти.

Целогодишно. Целогодишен бъди.

Драмата на парцалената кукла

И сякаш нищо вече няма смисъл. Въобще някога имало ли е? 

Усмивката. Онази усмивка, която като дете разтягаше мускулите на лицето ти, при вида на парче шоколадова торта или притичваща в парка катеричка. Онази усмивка, която караше бузите ти да пламнат, когато ти подаряха така желаната кукла. Онази усмивка, която замечтано те водеше в царството на приказките, които мама ти четеше за лека нощ. Онази усмивка, която грейваше при въпроса "каква искаш да станеш като пораснеш", а ти отговаряше "щастлива"...

Няма я. И няма вече да я има. Порастваш. Научаваш, че приказки няма, а паркът е пълен с катерички, които вече не ти правят впечатление. От шоколадовата торта се пълнее. Куклата събира прах в детската ти стая. А щастието. То не съществува. Мимолетно е. Видяла си го в нечии очи и после те са ти били отнети. Няма ги и тях. Не можеш да се огледаш в тях. Те не те виждат вече. Не искат. И ти продължаваш. Крачиш. Усмихваш се. Не, не така. Като големите. Без пламъче в очите. Никой не забелязва, защото така е нормално. Ти си луда, ако вярваш в чудеса. Хората си тръгват. Винаги. И вземат по малко от теб всеки път. Не им пука, че те разкъсват на малки парченца. Искат обичане, но не от теб. Ти си преходна като куклата, която от години никой не поглежда, изоставена в ъгъла при другите играчки. Същата онази кукла, за която си мечтаеше и искаше от цялата си душа. 

"Проблемът не е в порастването, а в забравянето."

Минава. Всичко минава.Само че проблемът е там, че след като мине, не остава нищо. И ако ти си готова да не се отказваш от хората, да даваш всичко от себе си и да обичаш въпреки всичко, да обичаш повече от себе си дори, то това е единственото което ще ти остане. Или го приемаш и продължаваш празна или се давиш. И въпреки всичко опитваш. Докато не се свършиш съвсем. Докато поредният удар не те свлече на земята, безпомощна и слаба, неспособна да носиш повече собствената си тежест.

Една сутрин се събуждаш и осъзнаваш, че не искаш да станеш от леглото. Не можеш. Не можеш да се бориш повече със себе си и света, нямаш сили да прекрачиш прага. Не ти се яде, не искаш да се смееш, да говориш и виждаш никого. Чувстваш се безполезна. Като куклата. Усмивката я няма. Дори онази, фалшивата. И никой няма силата, нито желанието да ти каже това, което искаш да чуеш най-много от всичко.

"Всичко е наред. Ти си добре. Ще бъда до теб. Няма да те оставя. Не си тръгвам. Ще съм тук. Ти не си провал. Ти си струваш..."

Истината е, че не си струваш. Ти си куклата, която е захвърлена и отдавна забравена. Ако утре те няма на рафта при другите играчки, никой няма да забележи. 

Умрях в дъждовна неделя

Има нещо в дъждовните сиви недели, което изважда страховете ми и ги подрежда на лавицата с прашни книги. Излежаването до късно, шума на барабанещите капки по прозореца, мъркащото топло коте и парата издигаща се от чашата чай, не успяват да ги замаскират. Безвремието и усещането за нещо зловещо и толкова страшно колкото само празните души могат да си представят, не ме напуска и за миг. 

„Родих се в дъждовна неделя…”

Болнична стая. Санитарки, които се смеят далеч в коридора. Викове, изгаряща болка. Бавни движения, изморени след нощната смяна дежурни акушери. Упойката. Първото проплакване. Еуфорията. Цветята. Роднините. Празнотата и болката. Малките розови пръстчета. Тогава, когато тревата се напоява от дъждовните капки, а по нея никнат цветя. Тогава, когато по телевизията дават романтични комедии, а семействата се карат, неспособни да оценят себе си и другите. Тогава, когато поемаш първата си глътка въздух, а светът нехае за твоите бъдещи успехи и болки. Трагедията да се родиш в дъждовна неделя. 

„Умрях в дъждовна неделя…”

Черни чадъри. Оплаквачки. Тишината и скръбта, пропиващи се в калта. Зеещата дупка в земята. Червените карамфили и мириса на студ и хумус. Трагедията да умреш в дъждовна неделя, когато целият свят е притихнал и се крие под топлите завивки. Когато котетата мъркат, а дебелите книги молят да бъдат разгърнати. Тогава, когато небето се изсипва сиво и сърдито, а печката бумти и къщата ухае на пилешка супа. Тогава, когато влюбените не напускат леглото, а камбаните бият. Тогава, когато вярващите палят свещи, а неверниците пият от сутринта. Тогава, когато животът продължава, а утре е понеделник. Дъждовната неделя, в която умрях.

Измислено

Вярваш ли във вълшебства? Чудеса? В приказки с хепи енд. В Питър Пан и Пипи и Малкия принц, които не искат да пораснат? В Алиса, която търси себе си в омагьосания свят? Аз вярвам. Аз съм всичко това. Идвам от страната на приказките. Нощем гледам небето и си пожелавам на падащи звезди. Търся магически книги и вярвам, че малките вълшебства съществуват на света, така както са малки светулките през август. Просветват в мрака толкова бързо, че ако мигнеш и ги изпуснеш, тях вече ги нама. Но ако наистина си търпелив и вярваш, можеш да ги проследиш и след миг ще започнеш да виждаш, че те са навсякъде около теб. Стига да вярваш и да не спираш да търсиш, да не се отказваш, те са там - малките чудеса, които ни заобикалят.

Аз вярвам. И трудно се отказвам. Затова и вярвам, че срещаме само хора, които трябва да оставят отпечатък, да изпълнят някаква мисия, иначе те не биха преминали през живота ни. То също е част от магията. И не трябва да съжаляваме за нито един човек, който си е тръгнал от нас. Той просто е бил част от друга приказка. Или е спрял да вярва в чудеса и е пораснал. Не ни трябват такива хора. Сериозни. Които да не желаят да се пуснат по течението, без да има значение посоката, която ще поемат, стига накрая да стигнат някъде, независимо къде е това. Пораснеш ли веднъж ставаш скучен. Забравяш какво е да мечтаеш и да вярваш, да не те е страх да обичаш. Започнеш ли да се страхуваш да кажеш "обичам те", то драги приятелю, ти си дълбоко загазил и имаш нужда от помощ. От вълшебство. От чудо.

В такава трудна ситуация се намирам и аз в момента, затова не подценявам сериозността на ситуацията, о, не, в никакъв случай! Знам колко е страшно чувството да се събудиш облян в пот и изплашен, защото си забравил какъв цвят беше роклята на куклата ти Лина, която ти подариха за шестия ти рожден ден. Знам също така колко е трудно да започнеш да свикваш с мисълта, че в света на възрастните ти никога не си нищо специално. Ти си всъщност толкова сив и обикновен, че дори някой коминочистач би те подминал, без да забележи твоите качества, скрити зад неугледния ти вид. Да осъзнаеш, че ти всъщност не си отреден за велики дела. Че нямаш специални сили. Че не нямаш важна мисия. Че дните ти ще минават като дните на всички големи и сериозни хора, забързани във върхушката на това да свършиш това, да направиш онова, сред хиляди задължения, данъци и сметки, ипотеки и картотеки, сред бумащина и списъци за пазаруване, сред съдове в мивката и дрехи на простора, доклади и резюмета, документи и завещания, ъпдейти и софтуер, заплати и заеми, сред "нямам време" и "остави ме сега, имам работа", "идвам след малко", "снощи заспах" и все по-малко "извинявай", "как си", "радвам се, че те има" и най-вече сред все по-малко "обичам те". Ще се превърнеш в човека, който мразеше като дете. Като пощальона, който все закъснява, когато чакаш важно писмо и намусената продавачка в магазинчето на ъгъла. Като татко, който вечно е изморен и мама, която винаги е недоволна. Ще станеш точно като тях. Дори по-лошо.

Освен... ако...

Ако не спираш да търсиш чудесата, ако не спираш да се оглеждаш и да приемаш всеки един ден за ново приключение, нова задача, ново предизвикателство. Ако вярваш, че вълшебства съществуват и запазиш детското в себе си. Ако сънуваш и мечтаеш да посетиш далечни страни и измислени кралства през девет планини в десета. Ако отказваш да си ядеш броколите, но при всяка удобна възможност си отмъкваш по някоя вкусотия от долапа. Ако приемаш всяко изгубване като нов път към някъде. Ако четеш повече книги и мислиш, че всяка от тях е реалност. Ако обличаш шарени дрехи и ядеш сладолед за вечеря, ей така, от време на време. Ако казваш "прости ми", "липсваш ми", "ти си важен за мен", "облечи се по-топло". Ако нощем гледаш звездите и си пожелаваш, онова което искаш най-много да се сбъдне. Тогава. Само тогава, може би, ти няма да изгубиш магията. Тогава, може би ще откриеш каква е твоята мисия и ще спасиш света от злото. Тогава, ти ще бъдеш значим и щастлив. Тогава детето в теб ще се гордее с възрастния човек, в който си се превърнал.

Писък

"После от частицата сперма създаваме съсирек и създаваме късче като надъвкано месо, и от късчето създаваме кости, и покриваме костите с плът, после го оформяме в друго творение. Благословен е Аллах, Най-прекрасният Творец!" 
                                                                                                (Сура Муаминун, 14)

Ръцете на Азар се потяха, зъбите скърцаха в опит да спотаят онова, което тя искаше да прикрие. Челото и гореше, а някъде под слънчевия сплит къркореше гореща лава. В слабините и нещо се разкъсваше и си проправяше път, борещо се за първата си глътка въздух. Азар впиваше ноктите си в бедрата и дишаше учестено, кокалчетата и бяха побелели от болката, а зениците и бяха разширени. Стори и се, че светлината е по-друга, сякаш по-ярка и в същото време някак смътна, тъй като не места виждаше петна и очертанията на неопредели предмети в стаята.
Една греда от тавана се бе отместила и през пролуката в слънчев лъч танцуваха прашинки, които падаха върху бялата покривка на масата и създаваха отсенки на посипаните розови листенца от вазата, която бе пукната и отдавна в нея нямаше нито вода, нито живо растение.
Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. Ще дойдат всеки момент, нямаше да я оставят. Трябваше само да потърпи малко...
Поредният спазъм я накара рязко да отвори очи и да се наведе напред, дишайки учестено. Кичур мокра коса изпадна от забрадката и и падна на челото. Седейки така, разкъсвана от ужасна болка, Азар се загледа в отражението си в локвата, която се бе образувала между раздалечените и крака. Беше бледа, много бледа. Устните и бяха изпръхнали до кръв, а от зелените и очи се сипеха сълзи, които се сливаха със солената пот, избила на лицето и. Жената, която виждаше в това размазано отражение, нямаше нищо общо с момичето, което тичаше по поляните с нацъфтели макове и див невен и събираше мащерка в полите си. Онова момиче бе изпълнено с надежда и любов. То вярваше. Вярваше, че някъде там съществува сила, която си знае работата.
Не. Азар вече знаеше. Нямаше съдба. Нямаше Аллах. Нямаше нищо. Нищо освен безграничната болка в утробата и, която щеше да донесе на бял свят още едно същество, чието битие щеше да е изпълнено с безсмислено страдание. Азар искаше да го изтръгне, да разкъса плътта си с голи ръце и да прехапе връвта, която я свързваше с плътта на детето. Да го погуби преди още да е успяло да изплаче, а после да остави кръвта си да изтече и да се слее с локвата между краката и, солта и потта от челото и... Сърцето и биеше като лудо и тя сграбчи кърпата на главата си и я свали с едно рязко нервно движение. Черните и къдрици се разпиляха пред лицето и като завеса и полепнаха по шията и. Тя сгъна кърпата на три и попи избилите капки по челото и над горната устна, после отново се хвана за двете страни на стола и за пореден път преброи до десет. Затвори очи и се опита да мисли за нещо друго. За всичко, но не и за това, което се случваше в момента.

"... И ви сътворява Той в утробите на майките ви ­ творение подир творение в три тъмнини. Това е Аллах, вашият Господ! Негово е владението. Няма друг Бог освен Него! Как тогава бивате отклонявани?"
                                                                                                (Сура Зумар, 6)

 Януари. Бяла снежна пелена и топъл наан. Мирисът на дървени въглища във въздуха. И Азар. Седна пред прозореца с чаша чай в ръка. Мама Назир се усмихва и говори нещо. Азар вижда, че устните и се движат, знае, че Махмуд и Саид се гонят из къщата, усеща как над главата и таванът "танцува", усеща вибрациите на пискливите им гласчета, долавя полето, което голямото радио на Мама Назир излъчва и вижда че слепоочията и се стягат и тя се напряга да отличи думите, да възприеме онова, което то излъчва. Ръцете и за миг спират да чистят шушлките зелен боб и остават на място във въздуха. Азар оставя горещата чаша чай и отива до нея, поставя ръка на рамото и и с поглед търси отговор на това, което я плаши. Мама Назар хваща длната и и успокоително я гали. Усмихва се. Не е това. Няма страшно. Той е добре... Сърцето и бие като на малка птичка, готово е да хвръкне. Масуд. Масуд е добре... Ръцете и инстинктивно посягат към корема и и тя го хнаща, сякаш да се увери, че това, което е там е защитено, на сигурно и топло.
Минава полунощ. Вълна горещ сок се надига в корема на Азар и тя става рязко. Мама Назар и прави запарка от седефче. Гледа я различно. Подава и къс хартия.
"Моли се на Аллах да не е момиче. Нищо добро не я чака. Масуд е мъртъв."
Азар отпива от чая невиждаща думите, които са пред очите и. Не е истина. Не е...
Прекарва остатъка от бременноста си в стаята си. На леглото. Плете. И чете. И се моли. Моли се очите и да бъдат като неговите. Моли се той да се върне. Но той е шахид. Мъченик за свободата. Герой. Снимката му виси на стената в дневната, в рамка с инкрустирани полумесеци. Ще я нарече Афифа. Чиста. Знае, че ще е момиче. И вярва, че няма да позволи нищо лошо да и се случи. Да не страда, да е щастлива...

 

Болката отново я кара да отвори очите си. Става и почти смешно. Гъделичкащо, парещо, сякаш спомен с нещо грешно в него. Как е могла да вярва, да се моли, да се надява. Мама Назар беше права. Нищо добро не я чака. Нито нея, нито Афифа. Саид го нямаше. Мама Назар беше мъртва. А в гърлото и гореше пожар. Няма свят, на който тя и детето да са добре. Защото за тях нямаше надежда. Азар се почувства малка, незначителна и жалка. Чакаше цяла вечност да дойде помощ, докато тя се мъчеше и плачеше в кирпичената колиба, която бе останала цяла след като през април бомба падна върху къщата им. Тогава Азар беше навън, на пазар за прежда. Когато се върна, от дома и не бе останало нищо. А заедно с това и спомените, надеждите и молитвите. Вярата, че ще осигури добър живот на детето си.
Майката на Саид я нямаше вече. Мама Назар никога не се научи да използва жестономичния език, но караше Масуд да и пише бележки. После, когато той замина, караше Саид. Често той се дърпаше, не искаше. А и допускаше много грешки. Но все-пак беше нещо. И я караше да се усмихва. Днес, Азар не знаеше вече какво е чувството да се разтегнат мускулите на лицето и. Беше забравила какво е да се задъхаш от смях и да не можеш да си поемеш въздух. Истината бе, че сълзите на Азар нямаха стойност. Молитвите и бяха безполезни. Надеждите - съсипани, а бъдещето и - неясно.
Тогава тя взе решението, което се въртеше в главата и от много време насам. То проблясваше в ъгъла на масата до пропуканата ваза. Острието хвърляше слънчеви зайчета на стената отсреща, а малките прашинки от процепа на тавана полепваха по стоманата.
Жилите на ръцете и се опънаха до край, когато тя се опита да стане от стола. След известни усилия тя успя да се добере до масата. Зъбите и скърцаха, ръцете и трепереха, но решението и беше непоклатимо. Азар хвана ножа и го насочи към пъпа си. Погали за последен път корема си. После затвори очи и се свлече на колене.
Някъде дълбоко в гърлото и се изтръгна първият и последният и писък. Писък, който остана нечут, дори и от нея.